Бертран дьо Борн (1140-1215) е поет и трубадур, един от най-големите поети на средновековния Прованс.
Родом от южно-френската област Лимузен, дьо Борн прекарва по-голямата част от живота си в раздори с брат си заради замъка Отфор, участва в междуособните войни на английското кралско семейство на Плантагенетите и във всевъзможни баронски свади. Както в своя живот, така и в творчеството си той е ярък представител на идеологията на феодалното рицарство.
Бертран дьо Борн бил най-големият син в семейството на благороден сеньор от Перигор, въз основа на което носел титлата виконт. След брака на по-малкия си брат Константин, той влязъл в съвместна собственост на замъка Отфор, но решил да си присвои замъка и изгонил брат си от него със сила. Така започнала дългогодишната междуособна война на братята.
Бертран дьо Борн бил смел рицар и прославил подвизите си във военни песни – „сирвенти“. Прекарал последните 20 години от живота си в манастир. От два брака имал четирима синове. Най-големият му син – също на име Бертран дьо Борн, поел по стъпките му като трубадур.
Поетична слава на дьо Борн донесли политически и военни сирвенти, които възхваляват войната като единственото достойно занимание за истинския рицар. Концепцията на провансалската лирика за „куртоазна радост” означава за Борн не любовно упоение при съзерцанието на Дамата на сърцето – а любовта към войната, която била истинската радост и привързаност на рицаря.
Дори в песните-кансони, адресирани до Дамата на сърцето, дьо Борн неизменно се обръща към въпросите за военна доблест и чест. Творбите му се отличават с изразителност, сарказъм, висока емоционална наситеност чрез далечни образни, тематични ритмични асоциации. Двата „плача“ заради смъртта на Хенрих Плантагенет („Младият крал“) са белязани с изключително поетично майсторство и се считат за едни от най-добрите в този жанр.
Бертран дьо Борн бил запознат с поезията на своя съвременик Арнаут Даниел и успешно прилагал сложните методи на този трубадур в текстовете си. Постоянна тема в песните му са отношенията му с Ричард Лъвското сърце (представен от него под псевдонима „Да-и-не“). Те преминават по труден път от открита конфронтация (в песента „Лесно сирвенти съчинявах…“ дьо Борн призовава бароните да се обединят срещу Ричард) до военен съюз между васал и сюзерен (сирвентът „Ако таверната, пълна с вино и шунка… „).
Данте Алигиери, роден няколко десетилетия след смъртта на дьо Борн, бил запознат с биографията на поета, написана през XIII век. Повлиян от нея, Данте в своята „Божествена комедия“ поставя Бертран дьо Борн, „който скарал краля-баща със сина му“, в осмия кръг на ада – сред подбудителите на свади и войни. В същото време критиците обръщат внимание на факта, че Данте говори с голямо уважение за щедростта на Бертран дьо Борн в друго свое произведение – „Пир“, където в ІV глава разсъждава за истинското благородство.
В по-ново време образът на Бертран дьо Борн вдъхновявал поетите на романтизма, които виждали в него въплъщение на силата на поезията (например, в „Бертран дьо Борн“ на Хайнрих Хайне). Писателят Лион Фехтвангер в прочутия си роман „Испанска балада“ описва Бертран дьо Борн вече на старини. От този рицар се възхищават Томас Елиът и Езра Паунд. Руският поет Александър Блок чел дьо Борн в оригинал и вмъкнал в пиесата си „Роза и кръст“ точен, но непълен превод на една от неговите песни.
