Римските войници обръщали голямо внимание на упражненията по време на пехотни маневри. Легионерите можели да образуват различни фигури, почти плътно притискайки един към друг своите щитове, наричани „скутуми“.
Едно от най-прочутите такива бойни формирования е „костенурката“ – когато бойците от външните редици държат щитовете вертикално покрай тялото си, а тези във вътрешността на бойния строй ги издигат хоризонтално над главите си. Както отбелязват изследователите, преди всичко „костенурката“ била използвана по време на обсади, когато легионерите се опитвали да щурмуват крепостните порти или да подкопават стените.
По този начин, според летописците, такава формация представлявала „театрална гледка, но служи като сигурна защита против стрелите, които отскачат от повърхността на щитовете“.
По време на битките легионерите винаги държали скутума в лявата си ръка. Така, намирайки се в строя, всеки войник защитавал не само себе си, но и частично своя другар, който стоял вляво от него. В същото време късият меч „гладиус“ бил прикрепен към дясното бедро: по този начин било по-удобно да се извади, без да бъде наранен някой в доста плътната формация.
Като цяло, в армията на Древния Рим имало няколко вида щитове. Скутумът се появява за първи път през VIII век пр. Хр. Но едва през ІV в. пр. Хр. той се разпространява в цялата армия и се превръща в стандартен.
Древногръцкият историк Полибий, който живял през II век пр. Хр., описва скутума по следния начин: голям изпъкнал щит, широк около 75 см и висок около 120 см. Следователно такъв щит би могъл ако не напълно да закрие тялото на легионера, то да прикрие почти две трети от него.
Скутумът била направен от два залепени слоя дървесина (лепилото се правело от говежди кожи). После външната повърхност покривали с платно и с гладка телешка кожа, която далеч нямала само декоративна функция: например, коженото покритие предпазвало щита от дъжд. По краищата на скутума имало рамка от железни ленти с цел допълнителна защита против удари с меч, както и от износване.
В центъра на скутума прикрепвали „умбон“ – бронзов или железен заоблен конус. Поради обтекаемата си форма той служел за защита срещу удари; мечовете, копията и бойните секири се хлъзгали по него, а легионерът получавал шанс за контраатака. Нещо повече, в близък бой умбонът можело да бъде използван за нанасяне на зашеметяващи удари по врага, макар че с теглото си от около 7 кг самият щит „скутум“ трудно се използвал като нападателно оръжие. Впрочем, освен, че изпълнявал чисто военни функции и като се има предвид, че можел да се сваля, умбонът се използвал за съхраняване на различни вещи на войника.
Срещу умбона откъм вътрешната страна на щита била прикрепена дръжка, която се състояла от примка и метална скоба. Върху скобата обикновено се изписвало името на собственика заедно с номера на кохортата му. В същото време отличителните емблеми на съответният легион били поставени от външната страна на щита, върху кожената повърхност около умбона.
Интересно, но и сега тази част от наследството на римската военна машина продължава да живее. Например, в оборудването на полицейските части, които участват в осигуряването на „законност и ред” по различни митинги и демонстрации, има два класа щитове, които наистина приличат на римски скутуми.
Първият тип са удароустойчиви щитове. Изработени са предимно от алуминиеви сплави, както и от прозрачна (или непрозрачна) пластмаса така, че да служат за защита срещу удари с метални пръти и хвърлени камъни.
Вторият тип са бронираните щитове. Те са предназначени да спасяват от куршуми, и то не само пистолетни, но и на оръжие с по-голям калибър.
В сравнение със скутумите, съвременните щитове са по-малки по размер и по-леки. Така, например, съвременната „костенурка“ на днешните служители на реда се състои предимно от удароустойчиви щитове, чиято средна дължина е 90 см, ширината – 50 см, а средното им тегло варира от 3,2 до 4,5 кг.
В същото време тактиката за водене на бой в такава формация по принцип не се е променила особено – само, дето вместо гладиуси в ръцете на полицията има палки: по-малко кръвожадни, но не по-малко сурови.
–
