В света около себе си човек вижда преди всички линейно движение. Ето защо идеята за колело, свързващо въртенето на периферията на окръжност с постъпателното движение на ос, далеч не е очевидна и изисква значителна изобретателност.
От незапомнени времена хората премествали товари. Бързо станало ясно, че гладкият обект се плъзга по-лесно. Така се родила шейната. После някой се досетил да подложи под нея дънери-валяци – така е по-бързо. Ако пък дънерът се обгори така, че в средата да е по-тънък, отколкото в краищата, товарът няма да се изплъзне вляво или вдясно. Следващата стъпка е профилирането: широкият край на дънера става все по-тънък, докато се отдели от средата. Така се ражда първото колело! И накрая неизвестен гений пробива колелото и вкарва в него неподвижната ос. Остава отгоре да се закрепи платформа за товара – и количката е готова.
Първите колела са изработвани от цяло парче дърво
Изображения на шейна с колела около 3000 г. пр. Хр. са открити в Месопотамия, в шумерския град Урук. Към 2700 г. пр. Хр. д. се появяват рисунки на каруци. По същото време шумерите започват да погребват царете си заедно с колесници. Такива погребения са открити в Киш, Ур, в град Суза на царството Елам.
Изображение на кола с колела от Месопотамия, 2 400 – 2 600 години пр. Хр., Британски музей, Лондон
На Изток образът на колелото се превръща в символ на слънцето и силата. Хетите се заклеват в него. В индийския епос богът Индра открадва колелото от бога на слънцето Суря. При иранците Небесното колело е оръжие на боговете. Асоциацията е разбираема: слънцето е кръгло и мощно, колелото също е кръгло и дава на човека бързина, а заедно с нея и предимство в битката – следователно дарява власт.
Ние днес сме свикнали да се возим бързо и затова не разбираме как скоростта 25-30 км/ч опиянявала човечеството, което дотогава ходело пеш. Отначало в каруците впрягали азиатски магарета – онагри. Но археолозите открили погребения с колесници, по-древни от тези в Месопотамия. Това станало в Кавказ, по границата между Грузия и Армения. Тези колесници били тежки и бавни – можело да ги теглят само волове.
Още в средата на III хилядолетие пр. Хр. вече увивали дървеното колело в кожа. Към 2000 г. пр. Хр. започнали да забиват по периферията му медни гвоздеи с острието навън – за по-добро сцепление с почвата. Тогава колелата все още били плътни, но вече не изрязани от един-единствен ствол, а съставени от три части. Такова дърво е по-лесно да се намери.
По същото време хората опитомяват конете, а каруците се разделят на бързи двуколки с коне – колесници за битки, и двуосни талиги с впрегнат вол – за домакинството. Каруцата се движи на изток през степите на Азия от едно племе към друго (думата „талига“ е от монголски произход). Това е фиксирано на скални рисунки в Южен Сибир. Чергарите-скотовъдци правят големи покрити каруци – къщи на колела. Към средата на ІІ-ро хилядолетие пр. Хр. колелото пристигнало в Китай по времето на династията Шан (1600-1027 г. пр. Хр.).
Думите „коло“ и „рото“ – колело, се срещат в германските, славянските, романските и иранските езици… Следователно, са възникнали в прародината на индо-арийците – дн. Източна Турция и Северен Ирак, през III-то хилядолетие пр. Хр. Оттам започнало разселването на племената, включително голямата миграция на индо-арийците в Европа. Победоносният им поход в значителна степен се дължал на военния успех на колесниците. В хода на миграцията самото колело се усъвършенствало. Намерените в днешна Холандия екземпляри, датирани към 2000 г. пр. Хр., вече имат спици и метален обков по периферията.
По-нататъшното развитие на колелото в Европа се дължи почти изключително на келтските племена. Около 1500 г. пр. Хр. те се научили да „обуват“ периферията с метал, а след няколко века, по време на Троянската война, колесницата станала почти изцяло метална. С такива се сражават омировите герои. На тях се възхищава и библейският пророк Наум:
„По улици търчат колесници, гърмят по стъгди; блясъкът от тях е като от огън; святкат като светкавица“. (Наум, 1:4).
Усъвършенстването на колесниците продължавало. Скална рисунка в Дания от І-ви век пр. Хр. показва каруца с подвижна предна ос; дотогава талигите трудно завивали. В Рим си останали по-примитивни. Римляните построили най-добрите пътища в света, които се използват до ден-днешен, но почти не усъвършенствали транспортните средства освен, че към 100 г. пр. Хр. се научили да впрягат конете един зад друг. В ежедневието все още използвали тежки плътни колела без спици. Вергилий нарича каруците „скърцащи“ и „стенещи“, макар осите да били смазвани с мазнини или катран.Тези каруци разбивали пътищата и през 50 г. пр. Хр. бил приет първият закон, който ограничавал натоварването на едно колело до 250 кг. Затова пък римляните започнали да използват колелото във водениците и изобретили лебедката.
В продължение на 3 хиляди години колелото преобразило живота в почти целия Стар свят. Но в Африка южно от Сахара, в Югоизточна Азия и Австралия то не се дотъркаляло. Когато открили Америка, испанците били изумени, че инките не го познават. В Новия свят нямало големи впрегатни животни, с изключение на ламите, които влачели товарите върху два пръта с плат или дъски между тях. А ацтеките използвали колела само в играчките. Но където се появявали европейците, с тях винаги идвало и колелото.
Източник на снимките: Уикипедия
