Историята на шпагата започва в Испания, където тя става популярна около 1460 г. Причината е, че вследствие появата на огнестрелните оръжия дългият и широк меч, подходящ за борба срещу воин, защитен от броня, загубил своята актуалност. Парчето олово и силата на барута намалили силно ефективността на доспехите и олекотили хладните оръжия на прочутата испанската пехота. Мечове, копия, пики и алебарди още дълго време останали на служба, но сериозно загубили в размер и тегло. Вече нямало нужда пехотинецът и конникът да разбиват бронята на врага. Просто я пробивали бързо и без особена трудност – бум! И кавалеристът-кирасир (от „кираса“ – нагръдна броня) се озовавал на земята с дупка в кованите си доспехи. Така огнестрелните оръжия извършили преврат в настъпателната и отбранителна тактика на онова време.
Едновременно с това претърпяло промени и хладното оръжие на пехотата. На мястото на тежките, нерядко двуръчни (за хващане с две ръце) мечове дошли шпагите. Шпагата по същество представлява същия меч, но силно изтънен и многократно по-лек.
Различавали два вида шпаги: бойна и „цивилна“. Естествено, това разграничение било доста условно. Бойната шпага (всъщност, тогава всяко оръжие било „бойно“) се отличавала от „не-бойната“ само по своите размери и заточването на острието. Тя позволява на противника да бъдат нанесени както прободни, така и режещи рани. Дължината на повечето шпаги е около 1 метър – просто тесен меч с по-гъвкаво острие. Дизайнът им се увенчава от права дръжка с топчест връх и (по правило) сложен предпазител, който предпазва ръката и пръстите на фехтовчика от нараняване. Обикновено теглото на шпагата не надвишава 1.5 кг.
За своето време шпагата била доста ефективно и усъвършенствано оръжие в сравнение с тежките и обемисти мечове от предишните епохи. Тя била сравнително лека и много маневрена. Позволява да се мушка и сече, без да претоварва ръката на боеца и екипировката му.
Разбира се, украшенията, позлатата и луксозните презраменни колани, изпъстрени със скъпоценни камъни, били излишни във военните кампании и походния живот. Щабните офицери-благородници можели да си позволят такива украси, но низшите военни чинове предпочитали по-просто оръжие.
Градската реалност, естествено, била твърде различна от бойното ежедневие на армията. Градовете изобилствали от разкош, жени и развлечения. Когато се завърнел от поход, офицерът-конте можел да си позволи да смени бойната шпага с цивилна рапира. Тя все още била същата шпага, страховита и смъртоносна, но украсена по-богато, имала позлата и по-елегантна геометрия на острието и дръжката (ефеса). Основната разлика между рапирата и шпагата е, че при рапирата ръбовете на острието не се наточват, тоест, с нея не може да се нанасят режещи удари. Тя служи само за мушкане с острия си връх. Благородниците се хвалели със своите рапири, сменяли ги в съответствие с костюмите, с тях се убивали по време на дуелите. (Ако някой не е чел „Тримата мускетари“, сега му е времето. Е, поне да гледа някоя от многобройните екранизации…).
Но като цяло рапирите и шпагите принадлежат към един и същи клас оръжие – „меч“, което прави естетическия им дизайн незначителен по отношение на разграничаването и класификацията. Всъщност, това е едно и също оръжие, предназначено за различен „фон на употреба“ (в армията или в цивилния живот).
