Софроний Врачански е едно от имената, без които представата за българското Възраждане остава непълна. Свещенослужител, книжовник и обществен деятел, той съчетава духовната служба с енергията на учител и организатор, превръщайки думите в инструмент на пробуждането. Името софроний врачански се свързва с първите български печатни книги на говорим език, с пренасянето и популяризирането на идеите на Паисий Хилендарски и с личното свидетелство за времето в неговата Автобиография. Тази многостранност прави фигурата му ключова за разбиране на пътя от духовно събуждане към зряла национална идентичност.
Ранни години и духовно израстване
Роден като Стойко Владиславов в Котел през втората половина на XVIII век, бъдещият Софроний Врачански попада в среда на будни търговци, занаятчии и духовници. Ранното му образование и близостта до книжовни среди поставят основите на интереса към книги, език и просвета. Ръкописите и житийната литература, които тогава се преписват и четат, дават на младия свещеник усещане за мисия. Постепенно той се превръща в посредник между стария книжовен канон и нуждите на съвременните му общности, които започват да търсят разбираем език и практическо наставление.
Среща с духа на Паисий и настоятелството за просвета
Разпространението на История славянобългарска достига и до Котел и Враца. Софроний не само преписва и популяризира текста, но и разбира дълбоката му функция. Историята не е само хроника. Тя е зов за самопознание. Приемайки този зов, Софроний Врачански внушава на учениците и паството си идеята, че българинът има минало, за което си струва да се води спор с невежеството, и бъдеще, което изисква езикова и духовна подготовка. Оттук идва преходът от препис към творческо участие в новата книжнина.
Пътят към Враца и пастирската отговорност
Назначаването му за Врачански епископ бележи нов етап. Враца е град с активен стопански живот и кръстопътни влияния, което изправя духовния водач пред разнообразни грижи. Софроний Врачански отстоява ред в църковното управление, насърчава училищата и следи за езика на проповедите. В неговото разбиране духовната словесност трябва да бъде достъпна. Проповедта на разбираем български език е избор, който предпоставя по дълбоко участие на миряните и ги подготвя да четат самостоятелно.
Неделник и първите печатни плодове
Сборникът с проповеди, известен като Кириакодромион или Неделник, е сред най значимите приноси на Софроний Врачански. Книгата е замислена като помощник за свещеници и миряни и е написана в разбираем, жив български език. Този избор е решаващ за Възраждането. Печатната книга на говорим език разширява кръга на читателите и превръща вярата и моралните наставления в ежедневна реч. Неделник става не само богослужебен инструмент. Той е школа за грамотност и повод за събиране, обсъждане и самодисциплина. Именно тук софроний врачански показва усет към потребностите на хората и умението да превърне книжовния труд в обществена услуга.
Автобиографията като документ на епохата
Автобиографията на Софроний, написана с простота и честност, е извънреден източник за социалната и духовната история на времето. В нея авторът описва пътувания, срещи, тревоги и радости, както и сложните отношения между духовна власт, местни елити и османска администрация. Разказът му за преживявания по пътищата, за бедствия и надежди разкрива човек, който не се страхува да признае слабости и да потърси опора в общността. Читателят вижда как Софроний Врачански израства не само като писател и свещенослужител, но и като гражданин, който мисли за реда и общото благо.
Учителят и наставникът
Котел, Враца, Видин и други среди, в които живее и работи Софроний, споделят обща нужда от учители. Той наставлява млади духовници и миряни, поощрява създаването на училища, насърчава четенето на книги на български език. Този труд рядко оставя гръмки следи, но е незаменим за възникването на критична маса от грамотни хора, способни да поддържат класове, да управляват общини и да изискват по добро представителство пред властта. Затова името Софроний Врачански често е вписано в паметта на градове и училища като знак на благодарност към наставника, превърнал знанието в навик.
Езикова и стилова значимост
Софроний пише ясно, стъпвайки върху традицията, но отваряйки път към новия български книжовен език. Той не се стреми към изкуствена ученост, а към убедителност и конкретност. Разговорният елемент и позоваването на ежедневни ситуации правят текстовете му разбираеми за широк кръг читатели. Тази стилова стратегия е съзнателна. Книжнината трябва да служи. Затова Софроний Врачански може да бъде четен и днес като автор, който превръща сложните духовни теми в практическа мъдрост.
Обществена и политическа зрелост
В началото на XIX век българските общности търсят начини да отстояват интереси и да организират вътрешния си живот. Софроний насърчава разума и умереността, избягва крайностите и поставя ударение върху съгласието. Това не означава отказ от достойнство. Напротив, чрез езика и образованието той показва как общността придобива глас. Така Софроний Врачански стои в началото на онази линия, която от училищната стая стига до модерната община и до националните събрания. Пътят към политическа модерност минава през грамотност и морални навици и именно тук неговият принос е труден за измерване, но видим в последствията.
Между личната скромност и общественото въздействие
Очертавайки живота си, Софроний говори за изпитания, здраве, грижи за паството и често пъти за несигурни времена. Той не е трибун, нито вожд. Неговата сила е устойчивата работа в търпелива линия. Тази скромност е съзнателно избрана позиция. В нея се крие разбиране, че големите промени се подготвят с малки, но постоянни усилия. Именно затова Софроний Врачански се възприема като добрия строител, който не търси лаври, а се грижи да има здрава основа, върху която следващите поколения да изградят повече.
Наследство и значение днес
Делото му остава в книгите, в училищните традиции, в езика на проповедите и в навиците на общностния живот. Неделник и Автобиографията продължават да се четат като свидетелства за раждането на новобългарската култура. Връзката му с Паисий поставя Софроний Врачански в ядрото на канона на Възраждането, където книгата, училището и църквата действат заедно. Днес, когато говорим за културна памет и граждански навици, неговият пример показва, че стойностните промени изискват езикова яснота, дисциплина и грижа за институциите. Тази формула е актуална и в нашето време, в което комуникацията е бърза, но нуждата от смислено слово е същата.
Заключение
Софроний Врачански е фигура на прехода към новата българска култура и обществен ред. Той доказва, че духовната мисия не е в противоречие с обществената, а е нейна опора. Книгите му дават език на вярата, но и навик за четене. Проповедите му учат на морал, но и на самоуправление. Автобиографията му показва човека на труда, който не се отказва пред препятствия. Когато изговаряме името Софроний Врачански, ние разпознаваме в него не само епископ и писател, а учител по устойчивост и смислена работа. Това е урокът, който неговата епоха оставя на нашата.
