През Средновековието основното фортификационно укрепление в Западна Европа бил замъкът. Средновековните замъци, построени върху хълмове, заобиколени от ровове или непроходими блата, били главните опорни пунктове, които позволявали да се водят продължителни и ожесточени войни.
Трябва да се прави разлика между крепост и замък. Крепостта представлявала по-голямо и обширно укрепление от замъка, обикновено цял град, защитен от крепостни стени. Замъкът обикновено принадлежал на едно благородническо семейство и по време на война давал защита на ограничен брой хора от близката околност.
В замъка се съхранявали военните запаси, подготвяли се попълнения за действащите войски и се събирали васалите на сюзерена за нови походи. В епохата, когато конят бил най-доброто средство за придвижване, а барутът все още не бил измислен, замъците били най-важните стратегически защитни точки. Да превземеш замъка на врага често означавало да го съкрушиш и да се увенчаеш с победа в цялата война.
Всеки замък имал и политическо значение. Завладяването на такова укрепление, което често се смятало за непревземаемо, давало на нападателите морално предимство – щом дебелите каменни стени и градушка от стрели и камъни не можели да ги спрат, какво друго можело?
Най-често замъците били строени по такъв начин, че да се предотврати нахлуването на настъпващите войски. Те били отлична бази за конни дружини, които биха могли да нанесат бърз удар по врага и след това безопасно да се скрият зад стените.
Никак не било лесно да се пробие средновековната отбрана. Историческите данни сочат, че малък, но сплотен отряд зад дебелите каменни стени можел ефективно да издържи обсада дори срещу десетократно по-многоброен враг. Строителите на замъци обръщали специално внимание на защитата на ключови точки като входните порти – пред тях устройвали лабиринт от проходи, подвижен мост, палисади, ями, от които нямало спасение.
Пред портите нападателите ги чакало специално укрепление – барбакан. От него върху тях се изливали потоци горящ катран или олио, а стрелци с лъкове и арбалети се упражнявали в стрелба по най-агресивните.
Колкото и странно да изглежда, снабдяването на гарнизона на замъка с храна било по-лесно от изхранването на обсаждащата армия. Обикновено в укреплението се поддържала цяла животновъдна ферма за в случай на обсада. Слугите отглеждали домашни птици и свине. Например, рицарите-кръстоносци в крепостта Крак дьо Шевалие (Палестина) имали не само конюшня за бойни коне, но и краварник (въпреки, че било трудно да се снабдяват кравите с фураж).
Преди обсадата селяните от околността докарвали своите животни в замъка, след което сами се укривали в него. Освен това, при възникване на заплаха за обсада собствениците на замъка изкупували на едро големи количества продукти от отделни търговци. А настъпващата армия, която била и доста по-многобройна, можела да разчита само на собствения си обоз. Трудно било да се получат големи количества храна в обезлюдената местност. Затова обсаждащите често гладували повече от обсадените.
Поради трудностите при превземането на укрепления през Средновековието, както и в древността, нападателите много често прибягвали до различни трикове. Когато започвали обсадата, първата стъпка било да открият водоизточниците. Така, при обсадата на замъка Ксеригордо (1096) мюсюлманите успели да спрат водата към укреплението. След осем дни без достъп до прясна вода и след опити да пият урина и кръв от коне, християнските рицари били принудени да се предадат на милостта на своите врагове. Спасили се онези, които се съгласили да приемат исляма, другите били избити.
Понякога обсадените се опитвали да пият вино вместо вода – както постъпили и бранителите на английския град Ексетър през 1136 г. Но нищо добро не се получило, виното само засилвало жаждата.
Любимият трик на европейските рицари при обсада на замъци била ескаладата. Тази изненадваща атака се извършвала нощем или в мъгла. Шепа смелчаци се покатервали върху стената, избивали часовите и отваряли портата. Често такива герои просто загивали в неравна битка, но понякога успявали да отворят портите и да спуснат подвижния мост. Популярна била и лъжливата атака: нападали на едно място, за да нанесат решаващ удар на друго.
Чрез подкопаване било възможно да се събори част от стената или отделна кула. Копаели в най-голяма тайна. Но обсадените можели да чуят шума от работата, като поставяли празни глинени гърнета върху земята.
През 1215 г. в Англия крал Джон Безземни обсадил Рочестър. Под цитаделата прокопали тунел, в който хвърлили няколко дузини тлъсти свине и ги подпалили. Горящата сланина развила толкова висока температура, че дървените подпори паднали и така се срутила по-голямата част от каменната стена.
Разнообразието от метателни обсадни машини било невероятно. Най-известни са различните видове катапулти, които били използвани в цяла Европа и Близкия изток. За разбиване на стените използвали дървени бойни машини, които хвърляли камъни на около 180 метра. Имало случаи, когато добре насочени удари с огромни камъни разрушавали част от стената. Например, така през 1244 г. кръстоносците превзели крепостта на еретиците-катари Монсегюр. Катапултът, проектиран от епископ Дюрант, хвърлял камъни с тегло около 40 килограма през половин час, докато разбил крепостната стена.
Високите обсадни кулите на колела също били познати. Строели ги по древни модели, заимствани от римляните. Подвижните кули били оборудвани със специален подвижен мост, по който нападателите можели лесно да стигнат от кулата до стената на замъка.
С появата на барута и оръдията, катапултите били забравени – а и самите замъци, обвеяни в рицарска романтика и слава, постепенно загубили военно-стратегическото си значение.
–
