background img
мар. 28, 2018
5247 Views

„Стелт“ на Третия райх

Автор:

Техническите изобретения често изпреварват своето време.

Достатъчно е да си припомним изобретяването на парната машина в Древна Гърция или на вертолета от Леонардо да Винчи. Такъв е и бомбардировачът Но-ІХ (Gotha Go 229), създаден в Германия по време на Втората световна война от братята Хортен, който в някои отношения дори изпреварва съвременните бойни самолети, построени по технологията „стелт“.

Horten Ho 229, който лети над Гьотинген, Германия

Снимка: businessinsider.com

Братята Валтер и Раймар Хортен се увличали да проектират планери и самолети по схемата “летящо крило”. Те построили първия си планер през 1933 г. Той бил изцяло от дърво, тежал 120 килограма и имал размах на крилете 12.4 метра.

В периода от 1934 до 1943 г. Хортен проектирали над десетина нови конструкции и модификации. Почти всички имали съвсем прилични полетни характеристики и можели да станат основа за масово производство. Сред тях били граждански транспортни и пътнически самолети, буксировчици за планери и даже летяща лаборатория.

Когато започнал Втората световна война, Третият райх нямал стратегическа бомбардировъчна авиация и не възнамерявал да има. Главната причина била, че тогава все още никой, включително Хитлер, не знаел, че това ще е „световна“ война. Доктрината „блицкриг“ („светкавична война“) изисквала само мощна фронтова авиация и не предвиждала използването на бомбардировачи на далечни разстояния.

Но с  течение на времето германците осъзнали необходимостта от такива самолети. През 1943 г. шефът на „Луфтвафе“ (немската военна авиация) Херман Гьоринг обявил търг за създаването на бомбардировач на далечни разстояния по програмата „1000-1000-1000″, тоест: 1000 килограма бомби на разстояние 1000 километра със скорост 1000 километра в час.

Много немски фирми представили свои проекти. Някои от тях предложили дори няколко варианта, сред които неведнъж се срещала и схемата „летящо крило”. Изборът паднал върху проекта HIX на братята Хортен. При почти равни други параметри HIX превъзхождал конкурентите по бомбен товар два пъти (2 тона срещу 1), а по максимална далечина на полета повече от 1.5 пъти (1600 километра спрямо 1000). В същото време максималната скорост трябвало да достигне 960 километра в час.

По време на Втората световна война се появили първите радарни станции и инфрачервени детектори. С помощта на тези технически новости самолетите вече можело да бъдат открити дори през нощта, което направило живота на бомбардировачите много труден.

Конструкцията на HIX, който в хода на работата получил названието Но-ІХ,  била проектирана така, че самолетът да стане възможно най-незабележим за радарни и инфрачервени детектори. Самолетът бил изпълнен по схемата на класическо “летящо крило” с размах 16.8 метра. Централната част била удебелена. Там се разполагали кабината на пилотите, два реактивни двигателя и механизмите за пускане на шасито. В изпъкналата задна част, наречена „опашката на бобъра”, се намирал бомбения отсек, където по време на изпитанията поставяли спирачния парашут.

Цялата конструкция на планера била дървена, с изключение на централната носеща част, чиято рамка била от заварени стоманени тръби. Дървената рамка на самолета била покрита с авиационен шперплат, дебел 17 мм. Това се разглеждало като временно решение, което позволявало да се спести време преди серийното производство. Покритието на стандартните машини трябвало да бъде от композит, съставен от два слоя шперплат, дебели по 1,5 мм, между които имало слой от въглищен прах, стърготини и лепило – с обща дебелина 12 мм. Тази смес осигурявала достатъчна здравина и в същото време напълно поглъщала излъчванията на радарите на противовъздушната отбрана. По този начин локаторният лъч не се отразявал, не се завръщал в радарната станция и зенитчиците губели целта върху екраните си.

Снимка: Pinterest

Самите реактивни двигатели били скрити дълбоко във вътрешността на корпуса. Студеният въздух екранирал горещата струя на излизащите от тях газове. Впрочем, американската фирма Northrop стигнала до същото решение при създаването на бомбардировача B-2 в началото на 1980-те години.

На 12 март 1945 г., когато боевете вече се водели на територията на Германия, Гьоринг официално обявил подписването на договора с братя Хортен за разработването на изтребител ​​въз основата на Но-ІХ. Това се налагало от развоя на военните действия – Райхът повече имал нужда да сваля противникови самолети, отколкото да изпраща бомбардировачи към вражеската територия.

Въз основата на вече готовия бомбардировач Но-ІХ братята Хортен започнали да развиват нова конструкция – изтребител HIXB, който трябвало да постигне скорост 1100 км/ч. Серийното производство било планирано за 1946. Но Райхът просто не разполагал с толкова време…

Изминали повече от 40 години години, когато американските фирми Lockheed и Northrop някак „изведнъж“ измислили стелт-технологията и построили невидими самолети, сякаш идващи от бъдещето: тактическият фронтови бомбардировач F-117A и стратегическият B-2. Уви, изминалото време не подобрило кой знае колко принципите на конструкцията – шперплатовият Но-ІХ от времето на войната постигал скорост само със 100 км/ч по-малка от тази на F-117A и едва с 25 км/ч по-ниска от скоростта на B-2. Но самолетът на братята Хортен летял също толкова далеч, както B-2, и даже с 300 километра по-далеч от F-117A.

Що се отнася до съотношението на разходите, цената на Но-ІХ била много по-малка от тази на американските „невидимки“. Освен това, производството му било много по-лесно и технологично ефективно. Нацистите построили, при това не изцяло, 6 такива машини. От тях във въздуха се издигнали само две. На 14 април 1945 г. 8-ми корпус на американската 3-та армия откарал от завода във Фридрихроде един разглобен самолет.

Първият съвременен самолет по схемата „летящо крило“ F-117 Nighthawk се издигнал във въздуха през 1981 г.

Категория:
История · Любопитно

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Бижута с Истински Цветя

Menu Title