Св. Александър Невски е роден на 30 май 1219 г. в резиденцията на баща си – град Переяславл Залески. Баща му е княз Ярослав Всеволодович, син на Всеволод Голямото гнездо и внук на Юрий Долгорукий – основателя на Москва.
През 1236 г. Ярослав станал Велик киевски княз – а 17-годишния княз Алрександър започнал самостоятелно да управлява Новгород.
Времената били изключително тежки. На изток земите били опустошени от татарското нашествие през 1237-1240 гг. Избягалите в горите жители постепенно се завръщали. Татарите искали нови данъци, постоянно имало заплаха от ново нашествие. Всяко руско княжество било заето със себе си и не можело да помага на другите.
В същото време, срещу Новгород стоял друг враг, чийто натиск градът постоянно отблъсквал с помощта на съседния Суздал. Това бил католицизмът. Неговият авангард – Ливонският орден на мечоносците, който бил филиал на по-големия Тевтонски орден, откъм бреговете на Балтийско море настъпвал срещу Новгород и Псков. Едновременно с това, друг европейски авангард – шведите, нахлували от север.
Татарите притискали Рус с данъци и произвола на ханските чиновници. Но татарското господство не засягало основата на живота в покорената страна. Татарските завоевания били лишени от религиозни мотиви. Татарите не се интересували от вътрешния живот на покорените народи. Не посягали на тяхната религия. Златната орда се отличавала с изключителна религиозна толерантност. Между самите татарски князе имало най-различни: тенгрианци, шаманисти, християни-несториани, мюсюлмани. Чак след векове мюсюлманите станали доминиращи и принудили всички останали да приемат исляма. Но по времето на княз Александър това било все още далеч…
Светът на католицизма, който настъпвал от Запад, бил съвсем различен. Външният обхват на неговите завоевания бил много по-малък от татарските нашествия. Но зад него стояла единна, цялостна, безкопромисна и желязна сила. Всеки трябвало да стане католик – или да умре. От Запада към Новгород настъпвали монаси-рицари. Емблемата им била кръст и меч. Атаката била насочена не толкова към земи или имущество, а към самата душа на народа – срещу Православната църква. И завоеванията на Запада били истински завоевания, не като тези на татарите, които искали само данъци и повече не се интересували как живее покореното население и как го управляват собствените му князе. За разлика от татарите, западните рицари не прекосявали огромни пространства – а завладявали земята педя по педя, твърдо и завинаги оставали върху нея, като строели замъци.
През лятото на 1240 г., в Новгород дошла вест за нападение от север. Зетят на шведския крал Ерик Ериксон – ярлът („ярл“ – върховен военачалник) Биргер Магнусон, навлязъл с големи лодки – ладии, в река Нева и десантирал голяма войска. Врагът вече бил в земите на Новгород. Княз Александър нямал време да иска помощ от баща си и от други руски княжества.
Той излязъл против шведската армия само с личната си дружина, един полк и малкото новгородско опълчение. Сражението се състояло на 15 юли 1240 г. и се водило цял ден. Битката приключила вечерта. Останките от шведската армия се качили на ладиите си и през нощта отплавали в морето. Според хрониките телата на убитите шведи напълнили 3 ладии и няколко големи ями, а княжеската дружина загубила само 20 бойци. Възможно е цифрите да са не съвсем точни, но те отразяват значението на тази победа за цяла тогавашна Рус.
Но новгородските първенци, които смятали, че войната е приключила, влезли в конфликт с княза, който си заминал за Суздал. Същата зима, след заминаването на Александър, рицарите-мечоносци нахлули в новгородските владения. Литовските князе също нападнали Новгород. Дивите племена „чуд“ навсякъде грабели, убивали и палели селищата.
Новгородци помолили княз Александър да се върне. През зимата на 1241 г., след година отсъствие, Александър отново се преместил в Новгород. Той събрал опълчение, нападнал укреплението Копорье, избил и пленил много мечоносци. В отговор мечоносците превзели Псков и поставили там свои управители. Когато узнал това, Александър заедно с по-малкия си брат Андре нападнал Псков, оковал орденските управители и ги изпратил в Новгород. След това нахлул във владенията на Ордена на мечоносците.
Когато рицарите изпратили срещу него голяма армия, Александър се оттеглил, прекосил замръзналото Чудско езеро и застанал на отсрещния му бряг. Било април, но все още имало сняг, а езерото било покрито с твърд лед.
В събота, 5 април 1242 г. при изгрев-слънце рицарите мечоносци с бели плащове с червен кръст и меч върху тях, тръгнали по леда срещу новгородската войска в клиновиден строй „свиня“ (напомнящ свинска зурла). Първият удар всял смут сред новогодците. Тогава Александър и скритият резервен полк ударили в тила на врага.
Хрониката разказва:
„Началась сеча, зла и велика, и трус от копей ломленья и звук от мечного сечения, и не бе видети озеру, и покрыло бо есть все кровью“. Варварите „чуд“ не издържали и побягнали, като разбъркали редиците на мечоносците.
В битката паднали 500 мечоносци и много „чуди“. Петдесет рицари били пленени и отведени в Новгород. Мнозина се удавили в езерото, а ранените бягали в гората. Битката на Чудското езеро била наречена „Ледовое побоище“.
Борбата срещу Запада не завършила с Невската битка и „Ледовое побоище“. Тя продължава векове. Но „Ледовое побоище“ пречупило силата на католическото нашествие в Русия, когато тя била най-слаба и евентуален успех на Запада щял да бъде решителен и окончателен. Като имаме предвид събитията през следващите векове около Византия и България – най-силните православни държави по онова време, можем да кажем, че княз Александър, всъщност, изпълнил колосална историческа задача: той спасил Православието.
Затова Православната църква го канонизирала за светец.
