Понякога е по-добре да сте късметлия, отколкото умник, и никой не дава по-добър пример за това от бизнесмена от Масачузетс от 18 век Тимъти Декстър. Роден в семейство на работници, Декстър бил до голяма степен необразован, но през целия си живот имал желание да се интегрира в горните ешелони на обществото. Той направил първата си стъпка в правилната посока, когато се оженил за заможна вдовица.
На 21 годишна възраст Декстър приключва с чиракуването и заминава за Чарлстън, кожарски център на Бостън. Именно тук, Тимъти среща и очарова Елизабет Фротингъм, заможната вдовица на един от бившите му колеги кожари. Тя била работлива, пестелива жена, която реализирала „незначителна печалба“ като дребна търговка, пласирайки стоки от врата до врата. Влюбен не толкова в нея, колкото в парите ѝ, Декстър поискал ръката ѝ.
Истинският съдбовен удар на Тимъти се случва в края на Войната за независимост. По онова време континенталната валута се е обезценила толкова много, че с 40 долара се купували стоки за 1 долар, оттам и израза „не струва и континентал“. Заможните американци започнали да купуват континентални долари от бедните войници. Подражавайки на богаташите, Декстър похарчил цялото си състояние за континентална валута. След това влязъл в сила финансовия план на Александър Хамилтърн и Декстър изтъргувал континенталната си валута за съкровищни облигации като направил цяло състояние. Така съвсем случайно се превръща в един от най-богатите мъже в Бостън.
Декстър бил убеден, че това богатство ще му спечели доверие сред елита. Разбира се, не станало точно така. Нееднократните му усилия да пробие в елитните кръгове на висшата класа всеки път били осуетявани от неговата „груба” реторика, неприятен характер и неспособност да си затвори устата в неподходящи моменти.
В крайна сметка Декстър стигнал до заключението, че неговото отхвърляне е резултат от природата на жителите на Бостън, а не от собствената му ексцентричност. Набързо той взима жена си и децата си и се заселва на север в крайбрежния меркантилен град Нюбърипорт, Масачузетс.
Нюбърипорт в края на 1700 г. бил на пръв поглед идилично градче – място, където „богати и бедни се смесвали“ и където „населението не било толкова много, че да скрие някого, колкото и да е странен или смирен“. Макар да притежава само една от тези черти, Тимоти Декстър не губил време да се възползва от пристигането си.
С новото си богатство, Декстър закупил стабилна флота от кораби за корабоплаване, конюшня с блестящи кремави коне и разкошна карета, украсена с инициалите му. Тогава, по впечатляващ начин, той издигнал „княжески замък” с изглед към морето – замъкът, трябва да се отбележи, включвал най-пищното обзавеждане, което можело да се намери на пазара.
Както разказва историк от 19 век , след това Декстър наел „най-интелигентните и изискани” творци от европейската архитектура да създадат и монтират колекция от над 40 гигантски дървени статуи в неговия имот, всяка от които изобразявала герой от американската история.
С 2000 долара за една, 40-те статуи струват на новобогаташа два пъти повече, отколкото е платил за цялото си имение, но с тях той постигнал своята крайна цел: да привлече вниманието на обществеността.
Имението му станало толкова безвкусно, че съпругата му скоро се изнесла, за да живее другаде в квартала. При нейно отсъствие синът на Декстър – мрачен момък, който подобно на баща си не бил фен на ученето – се премества в него. Накратко, домът е превърнат в бардак.
Когато Декстър купил няколко големи кораба и обявил намеренията си да стартира бизнес в международната търговия, неговите презадоволени съседи се възползвали от възможността да му предложат някои глупави идеи за инвестиционни начинания с надеждата, че той ще фалира и ще бъде принуден да се премести.
Един от тези съседи препоръчал на Декстър да продава грейки за легла (широки, плоски месингови тигани с дълги дръжки, използвани за затопляне на леглата през 18 век) в Западна Индия, европейска колониална територия, известна с целогодишното си горещо време. Доверчивият Тимъти купил приблизително 42 000 грейки, разпределил ги в девет кораба и тръгнал да ги продава. Неговите действия през цялото време предизвиквали бурен смях у опитните търговци. Но именно Декстър се смял накрая. Когато пристигнал и установил, че там нямат нужда от грейки за леглата, той ги презентирал като черпаци и ги продал на собствениците на захарни плантации. Търсенето било толкова голямо, че всеки собственик поискал да купи поне три или четири бройки. Декстър продал тиганите със 79% печалба и се върнал с още по-голямо състояние.
В друг случай търговец злонамерено убедил Тимъти, че в Нюкасъл има голямо търсене на антрацитни въглища. Декстър не знаел, че там вече имало голяма въглищна мина, което прави всеки опит за търговия с въглища там неуспешен. Когато търговецът пристигнал, работниците от мината по чудо стачкували, а въглищата били изкупени със значителна надценка. За пореден път Декстър се завърнал победоносно.
В края на 18 век Тимъти Декстър се утвърдил като непоправим ексцентрик не само в Нюбърипорт, Масачузетс, но и във всички източни щати.
Той копнеел повече от всякога да бъде приет сред благородниците. Бил богат джентълмен, но действията му изградили каменна стена между него и онези, на които подражавал. Според благородниците, Декстър се откроявал с лошия си вкус и липса на образование.
Подражавайки на богатите си съседи, той купил разкошна библиотека с книги, но никога не се отдавал на четене повече от десет минути. След като научил за страстта на английските благородници към картините, той заповядал на слугата си да събере блестяща колекция и „не си давал покой, докато не създал галерия“.
Стремейки се да се внедри в редиците на висшата класа, Декстър се обградил с най-ексцентричните, нестандартни хора, които успял да намери, вероятно единствените, желаещи да се сприятелят с него.
Тези хора били Джон П. – мъж от уважавано семейство, който, след като бил съкратен като учител в училище, станал изгнаник и отворил собствено училище. Той бил човек с „вечни противоречия“, който стоически предава „научна“ мъдрост на учениците си, без да знае или да се обучава по този въпрос. Той бързо станал най-добрият приятел и мотиватор на Декстър.
Декстър се сприятелил с мадам Хупър, богата, местна вдовица, превърнала се в гадателка, която, наред с други неща, давала астрологични съвети на Декстър в замяна на чай.
Най-известното е, че подражавайки на краля на Англия, Декстър наел свой собствен поет лауреат – нещастен 20-годишен младеж, когото намерил на пазара. След като научил, че великите италиански поети са увенчани с имел, Тимъти приготвил на новия си текстописец една корона от магданоз (единственото, което имал в градината си в момента), и го принудил да пише и рецитира ласкателни стихотворения, които повдигали самочувствието му.
Все пак стиховете не удовлетворявали нуждата на Декстър от ласкателства. Често той излизал по улиците на съседните градове, спирайки непознати, за да ги попита дали знаят за „най-великия човек на Изтока“. Независимо от реакцията на жертвата си, Декстър драматично разказвал собствената си фантастична, самодоволна история.
Скоро той се обявил за „лорд“ и настоявал неговите пазачи, слуги и членове на екипажа да се отнасят към него като към такъв. Към този момент, свикнали с неговите измислици, те не задавали никакви въпроси, появил се лорд Тимоти Декстър.
Но лордът не бил глупак: въпреки всички странности, той все пак можел да осъзнае, че благородниците не го уважават и това силно го притеснявало. И така, Декстър решил да фалшифицира собствената си смърт. По този начин се надявал да разбере какво мислят хората за него.
Лорд Тимоти Декстър знаел, че за да постигне своята крайна цел – безсмъртието – той ще трябва да върви по стъпките на всеки велик човек и да публикува своите мемоари.
Въпреки пълната липса на познания и умения за писане, той се заел да напише произведение, което да надмине Шекспир. Работното му заглавие (което, разбира се, нямало абсолютно никакъв смисъл): „Туршия за знаещите или обикновената истина в домашен халат“. В нея нямало препинателни знаци, главни букви и текстът изобилствал с правописни грешки. Препинателните знаци публикувал в следващо издание на книгата с послание всеки читател да си ги постави, където прецени.
Въпреки, че е вероятно грешките му в граматиката да са резултат от липсата на образование, той вероятно преувеличил, за да се подиграе на онези, които го игнорирали. „Той имаше недоверие към всеки с образование от колеж и обичаше да се подиграва с него“, твърди историкът на литературата Пол Колинс. „Той би казал:„ Имам пари и за издаване на книги и мога да правя каквото си поискам“.
Автор: Десислава Михалева
