През XI век християнството било разпространено в цяла Европа, с изключение на окупираните от арабите земи в Испания.
На Запад се развила системата на папизма. При нея всички национални църковни структури се смятат за подчинени на папата, а латинският език доминирал в богослужението и литературата.
На Изток, напротив, се запазила традиционната система от поместни църкви, независими и равни една на друга. Във всички източни църкви в богослужението и църковните книги се използвали националните езици.
В началото на XI век границата между латинското и гръцкото християнство, тогава все още не разделени на католици и православни, преминавала през държавите от Източна Европа: Полша, Чехия, Унгария, Хърватия принадлежали към папската структура; България и територията на бъдеща Сърбия били контролирани от Византия и подчинени на Константинополската патриаршия в статута им на автономна Охридска архиепископия.
Целият ХІ век се характеризира с рязко увеличаване на влиянието на папския Рим върху политическите въпроси. Това било постигнато чрез затягане на дисциплината сред духовенството, обмислена кадрова политика и засилване на централизацията в църковната администрация.
Във Византия след смъртта на последния император от авторитетната Македонска династия – Константин VIII, започнала продължителна династическа криза. По това време империята, разядена от вътрешни конфликти, претърпяла поредица от страшни, смазващи поражения по всички фронтове. Най-кошмарно било поражението през 1071 г. при Манцикерт в Армения от новите господари на Изтока – турците-селджуки. От някогашната могъща империя останали само Константинопол и отделни разпръснати останки. В Мала Азия вилнеели турците и нямало кой да им попречи, сицилийските нормани притискали откъм Средиземно море, а куманите и печенегите нападали Балканите.
Империята оцеляла като по чудо благодарение на умния и ловък император Алексей І Комнин. В търсене на съюзници срещу турците той се обърнал към Запада и резултатът от тези призиви станали Кръстоносните походи. Любопитна подробност: когато през 1089 г. императорът заповядал да се разберат и установят причините за раздялата с Рим, никой не могъл да ги обясни.
А самият църковен разкол от 1054 г. между католици и православни, наречен по-късно „Великата схизма“, се разгърнал на фона на впечатляващ разцвет на Византийската империя – до поражението при Манцикерт през 1071 г. оставали още 17 години.
Някои западни християни, предимно жители на Франкската империя, четяли главния християнски текст – Символа на вярата, с допълнение, свързано с произхода на Светия Дух. В класическата версия, приета на Втория Вселенски събор (381 г.), се четяло: „И в Духа Святаго, иже Отца исходящаго“. Западните християни го видоизменили на „И в Духа Святаго, иже Отца и Сына (Filioque) исходящаго“. Кога и защо се появило това „филиокве“, все още не е ясно. На пръв поглед за обикновения човек това е дреболия. Но, всъщност, е нещо много сериозно, защото говорим за догматична иновация, за изкривяване на Символа на вярата, всякакви промени в който са строго забранени.
За латинците главното провинение на православните било това, че не признават папата за единствения наместник на Бога на земята и за глава на цялата църква. Всички останали дреболии били просто резултат от такова „срамно неподчинение“.
Трябва да се отбележи, че реалното прекъсване на контактите между Рим и Константинопол станало много преди 1054 г. Разногласията между тях, както и между други църкви, били често срещано явление още в древността – като за пръв път завършили с прекъсване на богослужебното общение (схизма) още през V век.
Още в началото на XI век, в хода на острата борба за влияние в Италия, Византия престанала да признава папите, които преди това били или германски императори, или италиански магнати. От 1009 г., когато папа станал Сергий ІV, в Константинопол спрели да споменават името на папата по време на литургия. В Рим пък сторили същото с името на константинополския патриарх. Това все още не било разкол, но отношенията между църквите вече били развалени.
През 1054 г. в Константинопол пристигнало пратеничество на папа Лъв IX начело с кардинал Хумберт и уверило император Константин IX Мономах в своето почитание. Но с патриарха Михаил Керуларий пратениците веднага влезли в остър конфликт.
Хумберт и придружителите му действали изключително агресивно. Той съставил писмено обвинение срещу патриарха за редица „ереси“, най-вече измислени или нелепи, отправил му анатема и хвърлил тази записка в олтара на катедралата „Света София“ по време на литургията. Когато бележката била намерена и прочетена, никой не можел да повярва, че почтените католически богослови, които вече били отплавали, са написали такива глупости. Дори отначало бил обвинен преводачът, че чете неправилно текста.
Анатемата е най-крайният и тежък случай на църковно наказание. Любопитна подробност: описаните събития се състояли на 16 юли 1054 г. Но преди това, още на 19 април същата година папа Лъв IX починал, без да научи нищо за действията на своите посланици. На 24 юли Църковен събор, председателстван от Михаил Керуларий, от своя страна обявил анатема – но не на папа Лъв, а на Хумберт и двамата му спътници.
Кръстоносните походи, които започнали като военна помощ за Византия, само налели масло в огъня на взаимното отчуждение. Византийците виждали във „франките“ арогантни и агресивни варвари – а западните рицари не криели презрението си към самолюбивите и натруфени, но „страхливи и коварни“ гърци.
През 1204 г. кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход, начело с венецианския дож Енрико Дандоло, превзели и разграбили Константинопол, където управлявали до 1261 година.
А след няколко десетилетия кръстоносци нападнали православна Русия, отслабена от монголското нашествие. Там били на два пъти разгромени от княз Александър Невски.
Така личностното анатемосване от 1054 г. постепенно се превърнало във „Велика схизма“ – която продължава до ден-днешен.
