Сред първите християни имало изключително високо образовани хора, познаващи гръцките науки – например апостол Павел или Юстин Философ. Евангелието се разпространявало сред общество, което четяло гръцка и римска литература.
Но след нашествието на варварите, т. нар. „Велико преселение на народите“, всичко се променило. Различните философски школи постепенно започнали да западат, а после и съвсем да изчезват.
Гръцкият текст на Книгите от Новия завет, както и латинският му превод, били неразбираеми за варварите. Но скоро те станали недостъпни и за по-голямата част от огрубялото и „варваризирано“ римско население. Книгите, съдържащи основата на християнството, вече били достояние преди всичко на духовенството. Сред неграмотното население проповедта се водела само устно. Новите християни научавали за учението за Христос от разкази на глас – както, например, франкският крал Хлодвиг от светия епископ Ремигий.
Християнските проповедници трябвало да се приспособят към едно ново общество, което дотогава живеело с примитивна, варварска вяра в магьосничеството. В същото време самите християнски свещеници, за да не влизат в остър конфликт с варварските маси, допускали много концепции и обичаи, напълно чужди на християнството. Неусетно за самите себе загрубявали и приемали варварските възгледи за света.
Въобще, християнството на западните европейци след Великото преселение повече напомня на старото езичество, отколкото на учението на Апостолите и Отците на Църквата (т. е., на християнските писатели от II-ри и III-ти вв. сл. Хр.). В молитвите новопокръстените варвари се обръщали не към Христос, а към различни светци, под които често подразбирали старите си езически богове.
Както в антична Гърция болните посещавали храма на Асклепий, така сега отивали при гроба на някой светец. Епископ Григорий от град Тур в книгата си „За чудесата“ разказва, че болните лягали да спят до самата гробница на свети Мартин, надявайки се в съня си да разберат кое лекарство или метод на лечение ще им помогнат.
Конунгите, или кралете (както по-късно ги наричали славяните по името на известния франкски конунг Карл), нямали такава власт над народа, каквато имали римските императори и техните регионални наместници. Те не разполагали с канцелария и многобройни писари, които да описват и оценяват имуществата за облагането им с данъци. Нямало и бирници, които да събират данъците от населението. Кралете получавали доходи по друг начин: назначавали своите дружинници (тоест, бойните си другари, които обикновено живеели заедно с тях) да владеят бродовете и мостовете през реките и планинските проходи и да събират пари и стоки от пътниците. Също ги назначавали за управители на рудници и солници, за да вземат от собствениците им определен дял от добитите сол, желязо, мед и злато. Част от събраните по този начин данъци били предавани на краля, друга част оставала за дружинника-надзирател.
Във всички нови кралства, основани от различните германски племена, кралете подражавали на римските управители и създавали свои закони, в които се опитвали, вместо дотогавашните жестоки кръвни отмъщения от типа „око за око и зъб за зъб“, да определят парични и имуществени глоби за различни престъпления. Съществувал Салически закон (при салическите, тоест, западните франки), Лангобардски и др. В тези закони, за да се прекратят самоуправните убийства, извършвани произволно от близките и приятелите на жертвите на престъпления, били определени парични откупи.
Една част от заплащаната сума, например, при нараняване, отивала за потърпевшия – това бил откуп. Друга част оставала за краля – това била глоба. При откупа не се оценявал по принцип човешкият живот като цяло, а званието и статуса на жертвата. Според Салическия закон, франките „стрували“ много по-скъпо от „римляните“, т. е. от завареното местно население; романизираните гали също постепенно били причислени към римляните. За убийството на свободен франк убиецът заплащал 200 солида (монети), а за „римлянин“ – 100 солида.
Но било трудно да се наложат новите закони. Кралят нямал достатъчно подчинени, за да спре кървавите вражди, да се намесва в имуществени спорове, да наказва престъпниците.
Така, например, на един пир се срещнали двама врагове – Сихарий и Аустрегизел. Слугите от техните свити се сбили. Сихарий, който имал по-малко хора, избягал.
Кралският съдия осъдил Аустрегизел да заплати откуп на потърпевшия за причинените му вреди, както и глоба в полза на краля. Аустрегизел отказал да изпълни решението на съда. Тогава Сихарий нападнал къщата, където било струпани отнетите му предмети и избил живеещите там привърженици на оскърбителя си. Оцелял само един – Храмнезинд.
Той се оплакал на съдията и Сихарий бил осъден да плати 1800 солида за убитите от него хора. На Храмнезинд това се сторило малко, той нападнал имението на Сихарий и убил няколко слуги. В отговор на жалбата на Сихарий съдията опростил половината от наложената му глоба. Така Храмнезинд получил добра сума, а Сихарий – кралска охранна грамота. На пръв поглед всичко приключило – но враждата не свършила. След няколко години Храмнезинд убил Сихарий, съблякъл дрехите му и обесил трупа – с това показал, че се смята за напълно прав.
Наложило му се да бяга, тъй като Сихарий се намирал под кралска закрила. Но кралица Брунхилда го взела под свое покровителство. Храмнезинд се покаял и му позволили да се завърне в дома си.
Този случай показва с какви трудности се сблъсквало правосъдието, налагано от кралете в новите западноевропейски общества около 600 година.
