Основите на Волжка България били поставени от Котраг, средният син на Кубрат, около 660 г. Град Велики Болгар става столица на държавата.
Освен хората на Котраг, в пределите на държавата се включват племената савири и барсили. Хрониките споменават също билирите, заедно със значителен брой арменски и хоремзийски колонии по тези места, които заемат важно място в новата държава.
Със сигурност прабългарският елемент остава водещ в своеобразния микс от етнически и народностни групи. Прабългарите дават не само името на държавата, но и съумяват да наложат модела на управление и културните си традиции.
През първите два века след като е създадена, Волжка България се намира под зависимостта на Хазарския каганат. Едва през VІІІ век успява да спечели независимостта си и бързо става най-влиятелната държава в региона.
Това е съвсем заслужено, тъй като Волжките българи демонстрират военни възможности, търговски умения и изумителен строителен гений. Пътешествениците увековечават в трудовете си строителните успехи на държавата. Подчертават, че благодарение на тях, Волжка България става известна като Страната на градовете. В пределите ѝ имало 38 силно укрепени градове, както и около 1600 селища, а това е невероятен брой за времето си. Всички красиви строежи, многолюдните земеделски и занаятчийски селища, карат пътешествениците да възприемат държавата като богата и отлично устроена.
Велики Болгар, столицата Волжка България, е най-добре развитият и многолюден град на територията на цяла източна Европа. Той е имал канализационна система и често бил сравняван с Багдад, Бухара и други градове, които били водещи в арабския свят. Биляр, Сувар и Казан са други забележителни градове на Волжките българи.
През 922 г. волжките прабългари начело със своя владетел Алмуш, провъзгласен същата година за емир, приемат исляма от арабите, но в страната безпроблемно съжителстват всякакви религии. Заради това, че Волжка България е разположена на стратегическо място, монголите непрекъснато я нападат. Волжките българи се оказват на пътя им към Европа и имат нелеката задача да ги спрат.
Арабския пътешественик Ибн Фадлан пише, че волжките прабългари се препитават предимно от земеделие – отглеждат зърнени култури, занимават се с пчеларство, пивоварство и др. Животновъдството също било добре развито. Те отглеждали овце, кози, коне и др. Развивали подобаващо търговията и занаятите, но всичко това било съсредоточено основно в два града – Биляр и Сувар. Болгар бил повече политически, отколкото търговски център. Това бил престолния град. Традиционните занаяти били кожарството, дърводелството и металообработването. Волжка България поддържала добри търговски връзки с Киевска Рус, Китай, Византия, Абасидският халифат, Средна Азия и Западна Европа.
В така наречената „овнешка битка“ непобедимата до тогава Златна орда е разгромена от отрядите на Габдула Челебир, владетел във Волжка България по това време. Той прилага военните тактики на прабългарите. В замяна на пленените 4000 воини на Чингиз хан волжките българи получават 4000 овена, заради което е и името. Това спасява не само земите на Волжка България, но и на целия западен свят от монголското нашествие. Спасението от монголите, обаче, било временно.
През VIII и IX век варяги пътуват до Волжка България и търгуват с нея. След смъртта на Чингис хан цялата сила на монголските орди била насочена към Волжка България. Повече от половината от населението на държавата е избито. Държавата съществува до 13 век. След това Волжка България попада под зависимостта на монголите.
Волжка България била разделена на няколко васални, но постоянно бунтуващи се прабългарски княжества и се влива в Златната орда. Според хрониките „Джагфар Тарихи“ на Бахши Иман от 17 век, Волжка България става траен васал на монголите и нейните войски участват в походите на Бату в Полша, Великото литовско княжество и Унгария.
Едва през 1438 г. волжките българи успяват да се освободят, но не успяват да възстановят старата си мощ.
През 1552 година столицата Казан на наследника на Волжка България – Казанското царство – е превзета от Иван Грозни. Той прибавя към останалите си титли и тази на цар на българите.
Но да се върнем малко назад. В началото на ХV век на териториите на старата Волжка България се появява Казанското царство.
Столица станал Нови Болгар. Казанското царство е първото, което се отделя от Златната орда.
Татари са първите владетели на Казанското царство. Постепенно то продължава традициите на Волжка България. Населението е било предимно с българско самосъзнание. За това свидетелстват и летописците от това време.
Казанското царство продължава традициите на прабългарите в строителството и изобразителното изкуство. Емблематични строежи в Москва – Кремъл, и някои дворци, са използвали като модел Казанските първообрази, разрушени при войните с руснаците през Средновековието.
Краят на Казанското царство настъпва през 1551 година, когато последната владетелка на Казан е Сююмбике, а в отпора, който дава населението на Казан, смъртта си намират 700 хиляди волжки българи.
Сююмбике била родена в град Казан. Според изследователите, рожденото й име е било друго, а Сююмбике е наречена в зрелите й години, тъй като притежавала уникална красота. В превод то означава „богиня на красотата“ или „Любов“. Тя се омъжва за царя на българите Хюнгай.
През 1551 г. съпругът на Сююмбике умира при инцидент и тя остава вдовица. Красотата й била известна в целия мюсюлмански свят и редица турски султани и арабски халифи искали да я вземат за жена, но тя била дала обет за вярност към съпруга си и го спазвала и след кончината му. Красавицата поела управлението на страната и се отдала в служба на народа си.
Държавата се радвала на истински разцвет по време на нейното властване. Нямало глад и насилие по земите на волжките българи.
По това време начело на Русия застанал цар Иван, по-късно наречен Грозни, което в превод значи „Страшни“. Той поискал да притежава богатите земи на Казан. За да осъществи желанието си, той нахлул с 60-хилядна войска в царството на Сююмбике. Казанската армия се състояла от едва 6-8 хиляди воини. Държавата била разорена. Цели села и градове били сравнени със земята. След един месец обсада Казан бил превзет и опожарен. Русите натоварили 16 кораба със злато, скъпоценности, килими, гоблени от Казан. Царицата била заловена. Иван Грозни я направил своя лична пленница. От този момент той си присвоил титлата цар Всерусийски и Български.
Руският владетел бил пленен от красотата на българската царица и искал тя да стане негова жена, твърдят легендите. Сююмбике привидно се съгласила, но поставила условие. Поискала на гроба на съпруга ѝ да бъде изградена 30 метрова кула. По това време в Русия това можели да направят само българските строители и Иван Грозни събрал най-опитните. Обещал им по половин килограм злато и по 5 кг сребро, ако успеят да вдигнат кулата за 2 месеца.
Кулата била изградена за месец и половина. Руският цар завел бъдещата си съпруга в нея, а Сююмбике скочила от нея. Така тя спазила обета си към Хюнгай и му останала вярна до смъртта. Иван Грозни наредил кулата да бъде изгорена до основи, но буря изгасила огъня. Иван Грозни изтълкувал това като Божие знамение и напуснал Казан. Заповядал в града да бъде издигнат огромен храм, а в основите му да бъде погребана царицата на българите.
Автор: Десислава Михалева
