Всички още от училище са чували за Ленин, Надежда Крупская и други водачи на руската революция от 1917 г., която напоследък бива наричана с, може би, по-точното определение „октомврийски болшевишки преврат“.
Но зад кулисите на революцията или преврата имало хора и организации, които останали в сянка, при това съвсем незаслужено – защото именно те са движели някои от най-важните пружини на събитията. А кои са тези най-важни пружини? Естествено: финансовите. Парите. За всяка революция се искат много-много пари: за вестници, позиви, листовки, нелегални квартири, храна и дрехи за революционерите, оръжие, бомби и т. н.
Финансите на руската революция били разпределяни от Александър Парвус. Това е неговият „революционен псевдоним“. Истинската фамилия на Парвус е, всъщност, Гелфанд. Още по време на подготовката на революционните събития той бил наричан „търговецът на революцията“.
Някои изследователи дори смятат, че огромните финансови потоци, насочвани от уолстрийтските банкери и, най-вече, от Якоб Шиф за подготовката и разгръщането на революцията, са минавали изцяло през Парвус; други са на мнение, че той е контролирал само част от „златото на Партията“ – както се изразява Игор Бунич в прочутата си едноименна книга.
Друг двигател на руската революция бил германският генерален щаб. Това е добре известен факт. И съвсем логичен: Германия била във война с Русия и всяко нещо, което можело да отслаби Руската империя, било добре дошло. Близко до ума е, че немските генерали пет пари не давали нито за болшевиките, нито за меншевиките – за тях е било важно да се осигурят размирици на територията на военния им противник. Оттук-нататък от немците се искало само да доставят два пломбирани вагона, с които Ленин и неговата група да бъдат закарани до Финландия, а оттам – в Русия.
Всъщност, ключова фигура в контактите между революционерите и германските генерали е също Парвус. Схемата за финансиране е ясно разработена лично от него: търговска фирма, която принадлежи на Парвус, със седалище в Стокхолм (според други изследователи – в Копенхаген, но е напълно възможно да е имала офиси и в двата града), получава парите от немското правителство на своя банкова сметка. С тези пари Парвус купува стоки, дефицитни по време на войната, и ги изпраща в Русия. Там ги посреща болшевичката Сименсон, която продава получените стоки, а парите от продажбата изпраща на Ленин. Преводът на сумите се извършвал чрез шведската банка „Ниа Банкен“, принадлежаща на Олаф Ашберг. От германския Генерален щаб на фирмата на Парвус били преведени общо 10 милиона марки.
Ленин
Други, които имали задкулисна полза от руската революция, са държавите от Антантата – САЩ, Англия, Франция. На пръв поглед това е странно, защото те са съюзници на Русия по време на Първата световна война – но нещата имат своята логика. През 1917 г. вече било ясно, че Германия ще бъде победена. Според договорите отпреди войната, Русия трябвало да получи Константинопол (Истанбул), както и Дарданелите, което означавало да контролира изцяло Черно море. Англия въобще нямала намерения да изпълнява тези условия. До известно време тя подкрепяла и болшевиките, и белогвардейците, за да не залага само на едната страна и така да рискува да се окаже губеща. Когато се очертала победа за болшевиките, англичаните дори отказали да дадат спасително убежище за руския император Николай ІІ и семейството му, нищо, че били роднини с британските монарси. В резулат цялото императорско семейство било зверски избито през юли 1918 г.
Един от основните фактори, които подтикнали англичаните да помагат на болшевиките, бил нефтът в околностите на Баку. През ноември 1919 г. те окупирали града и железопътната линия до пристанището Батуми. Стигнало се дотам, самият Троцки да се възмути, независимо, че англичаните негласно улеснявали действията на Червената армия, и да напише в една от своите прокламации: „Изглежда, намеренията на съюзниците са да превърнат Русия в британска колония“.
Тези намерения били съвсем очевидни. Британците целели да разпокъсат Руската империя, като дадат отделни нейни области на свои националистически настроени съюзници от Кавказ и Прибалтика – а тези съюзници щели да се справят с болшевиките поради собствени интереси. Така се стигнало до парадокса Ленин и Троцки да се опитват да пазят руските национални интереси и да протестират срещу разпокъсването на Руската империя.
Независимо, че германският генерален щаб отделил сериозни финанси за спонсориране на руската революция, той не е на първо място в това отношение. На първо място са банкерите от Уолстрийт. Още от 1905 г. Лев Троцки, след като избягал от Русия заради участието си в Първата руска революция, живеел охолно в Ню Йорк, без да изпитва материални притеснения. На негово разположение имало дори кола с шофьор, както и луксозни по онова време аксесоари – хладилник и прахосмукачка.
Така се стигнало до едно невероятно, на пръв поглед, събитие: при празнуването в Москва на 1 май 1918 г., когато червените революционери призовавали да бъдат избити всички „капиталистически акули“, присъствали точно такива „акули“ – представители на Американската лига за помощ и сътрудничество със Съветска Русия. Американски „капиталистически акули“, тоест, бизнесмени, редовно посещавали Русия под маскировката на различни благотворителни събития. Също и „Американската международна корпорация“, управлявана от банкерските кланове Вартбург и Морган, активно насърчавала установяването на търговски връзки с болшевиките.
Но дали това е странно? Нали един от девизите на банкерите от Уолстрийт гласи: „Не ме интересува кой управлява една държава – аз искам да управлявам парите й“.
