Защо лишаването от свобода не работи

Изглежда очевидно за нас, че всяко престъпление трябва да бъде наказано. И затворът ни изглежда съвсем очевидна мярка за това наказание. Но може би вярваме в ефективността на затворите по-скоро по навик, отколкото заради реални резултати?

Как се появиха затворите?

Като мярка за наказание, затворът възниква доста късно: приблизително едва през XIX век. Основните видове наказания са били изтезания, осакатяване, позорни процесии и екзекуции. Смисълът им не е бил толкова в наказанието на престъпника, а в демонстрирането на силата от страна на държавната машина. Ето защо тези наказания са били много сурови и зрелищни.

В епохата на Просвещението възниква идея за рационалната организация на обществото и за всички процеси в него. Във връзка с това и идеята за наказание се рационализирала. От една страна, законодателите се опитвали да разпределят наказанията по-равномерно, което в предишни векове не достигало до всички престъпници, но пък до тези, до които се достигало, били наказвани непропорционално на престъплението, свеждайки цялата власт на суверена върху престъпника.

От друга страна, те се опитват да развият такива системи за наказание, които все още били зрелищни, но не трябвало да демонстрират силата на държавата, а грешката на престъплението. Законодателите мислели за наказанията, които ще покажат какво представлява същността на престъплението и как то нанася вреда на обществото. Това са наказания, които биха били едновременно и поучения. А лишаването от свобода отново не изглеждало като очевиден вариант за решаване на този проблем, защото то е много монотонно наказание, което се различава само в продължителността на времето.

Затворът е по-подходящ не толкова за наказание на престъпниците, колкото за превъзпитание. Дисциплинарното учреждение, наречено затвор със строг дневен режим, с възможност за постоянен надзор и контрол, се превърнало в основен кандидат за превъзпитаване на престъпниците и вклиняването им в държавната машина, където действали и други институции: училища, болници, армия, заводи и  др.

Защо затворът е неефективен

В крайна сметка обаче затворът не служи на нито една от целите, за които е създаден.

Към затворите има високи изисквания, въвеждат се норми за тяхното управление и функциониране и от самите работещи там се изисква определен вид дисциплина. Но всичко това се разпада заради въпроса кой трябва да пази охраната? Тъй като затворът е закрита защитена институция, съществуването на затворници и вътрешни заповеди зависи изцяло от произвола на затворническите органи, които никой не може да контролира отвън или отвътре.

Освен това съдебната система остава произволна по въпроса за назначаването на наказания. Строго предписаните закони и наредби се сблъскват с необходимостта да се индивидуализира наказанието в зависимост от тежестта на нарушението, обстоятелствата на живота, здравето и идентичност на намеренията на извършителя и много други фактори. Освен това наказанието зависи от познаването на закона от престъпника или неговия адвокат. Правната система може да доведе до произволно строги изисквания за доказателства за престъпления, но в крайна сметка наказанието ще зависи от познаването на тези закони и от избраната от адвоката стратегия на защита. В тази връзка, хората, които могат да си позволят по-скъпи и талантливи адвокати, е по-вероятно да избегнат отговорността и наказанието.

Идеята, че рутинното разпределение на времето може да превъзпитава престъпниците, може да звучи добре на теория, но на практика не дава никакви забележими резултати. Още по-лошо, затворниците свикват с ритъма на живота в затвора и вече не се страхуват да се връщат към него (а понякога дори да го желаят напълно съзнателно).

Същевременно затворът е място на концентрация на хора с достатъчно разнообразно криминално минало. От една страна, това позволява на престъпниците по-добре да се организират и да изградят система от връзки вътре и извън затвора. От друга страна, хората, които са затворени заради дребни престъпления, поставени под лошо влияние са подложени на влиянието не на дисциплиниращата система на затвора, а на отношението на другите престъпници.

Освен това след напускането на затвора престъплението не се счита за окончателно изкупено. Обществото продължава да третира бившия затворник като изгнанник. Той не може да си намери работа и е принуден да влезе отново в престъпния свят и да извърши престъпление. Неслучайно повечето от тези, които са в съвременните затвори, вече са били в тях. Затворът не пречи на престъпността и не служи за поучение на тези, които искат и могат да извършат престъпление.

В същото време е съвсем очевидно, че в затворите царуват беззаконие и произвол. Охраната може да прави със затворниците почти всичко, което иска и престъпниците имат възможност да организират своята дейност. Затворът не показва положителен пример за превъзпитание и безупречна организация, а напротив, неспособността да се установи ред. И вместо да превъзпитава престъпниците в спазващи закона граждани, той само възпроизвежда нови престъпници. Затворът не служи като утеха за жертвите и не допринася за покаянието на престъпниците.

Наказателната правна система не си поставя задачата да коригира щетите, причинени от престъпление. Освен това, макар и да се нарича съдебна система, тя не цели да покаже несправедливостта на престъплението. Основната й задача е да накаже престъпниците и да сплаши други потенциални престъпници. Това е система за възпроизвеждане на насилие.

Тъй като самата система е несправедлива и сама по себе си генерира престъпление, опитите за нейното премахване във всеки случай няма да имат значение, докато системата не се промени. Затворът е продукт на просветено желание да се подчинява всичко на счетоводство и контрол. Той подчинява сметката и контролира самата област на престъпността, вписвайки я в логиката на социалната система. Ето защо най-ефективният начин за борба с престъпността е създаването на по-справедлива система, в която престъпленията се обезсмислят.