Мечът „фламберг“ представлявал голям двуръчен меч, използван през последните векове на Средновековието и в Ренесанса, та чак до началото на ХVІІІ век. Това оръжие било употребявано предимно от професионални наемници – „ландскнехти“, на бойното поле.
Но дори само да притежава фламберг вече било много опасно за самия му собственик. Откъде произлизала опасността?
Воините силно мразели този меч, понеже той нанасял рани, които не зараствали. Затова, ако пленявали собственик на фламберг, го екзекутирали на място без съд и присъда. Освен това, според легендата, самият Ватикан забранил меча, въпреки че това решение на духовенството не повлияло особено на неговата популярност.
Вярна ли е тази легенда? Всъщност, тя има реална почва под себе си. Според изследователите, мечът „фламберг“ наистина бил силно травматично оръжие. Причината е, че той има вълнообразна форма – при това различните „вълни“ са закривени леко и извън плоскостта на самото острие; казано на технически език, извършено им е „чапразене“. По този начин фламбергът нанасял тежки, разкъсани рани, които трудно зараствали – а при нивото на средновековната медицина лесно гангренясвали.
Острието на фламберга действало, образно казано, „в три измерения“, като трион. Неговите пронизващи удари винаги били фатални, защото то разкъсвало плътта дори при изтегляне от раната.
Що се отнася до отношението на войниците към „фламберга“, трябва да се има предвид тогавашната ситуация. Всички професионални армии от онова време – ХVІ и ХVІІ в. били попълвани с наемници. Те изобщо се биели не за някакви абстрактни идеи, а за съвсем конкретни пари. Затова, понеже разбирали, че по време на война раните не могат да бъдат избегнати, наемниците се стараели поне да не бъдат фатални. Всеки от тях разбирал, че когато го ранят, ще излезе от битката, ще го лекуват и след месец-два отново ще бъде в строя. Затова те се сражавали помежду си без особена ярост – като виждали в противника си „колега“, същия „войник на съдбата“, каквито били самите те. Освен това, довчерашните противници можели след известно време да бъдат наети в една и съща армия и да се сражават рамо до рамо.
Но когато на бойното поле заставал срещу боец с фламберг, наемникът трябвало сериозно да се опасява за живота си, защото раните, нанесени от този меч, се смятали за неизлечими. Това означавало в най-добрия случай сбогом на кариерата, а в най-лошия – сбогом на живота.
Не е изненадващо, че те мразели наемниците с фламберг и никога не ги взимали в плен. А когато ги пленявали, се стараели да ги изтезават максимално мъчително, преди да ги убият – та всеки да си помисли два или три пъти, преди да се въоръжи с този „трион“ за човешки тела.
Обаче за работодателя на наемници воинът с фламберг винаги бил отлична придобивка. Вече само по меча си личало, че той е опитен, щом е успял да се сдобие с толкова скъпо оръжие. В допълнение към опита, наличието на фламберг подсказвало на работодателя, че такъв наемник е отчаян боец, безумно храбър и се бие до смърт – нали такива като него не ги вземали в плен!
Що се отнася до забраната на фламбергите от Ватикана, това наистина се случило по време на Тридесетгодишната война между 1618-та и 1648 г. Тогава наемните армии започнали периодично да побеждават тежката конница на аристократите – което, разбира се, на благородниците никак не се харесвало. Ватиканът пък винаги подкрепял аристократите, затова се отнасял с неодобрение към наемниците по принцип, както и към някои видове оръжия, като фламберга и арбалетите. Но най-яростните главорези сред наемниците не се впечатлявали от тези църковни забрани и продължавали да използват фламберги.
Още повече, че самият Ватикан използва и до ден-днешен швейцарски наемници за своя гвардия – а по снимките на живописните швейцарски гвардейци със средновековни униформи лесно можем да видим, че фламбергът и сега е на почит сред тях.
–
