Понякога в интернет се появят видео-клипове, в които се забелязват някакви призрачни сенки, нападащи хора. Тези сенки обикновено биват класифицирани като „призраци“. Разбира се, малцина обръщат сериозно внимание на такива евтини сензации.
Всъщност, още от Средновековието, хората персонифицирали човешката сянка. Интересното е, че тогава ясно разграничавали сенките и призраците. Сенките били схващани като отделен вид призрачни същества, непосредствено свързани с човека, към когото били „прикрепени“. По принцип суеверните хора, вярващи в тях, смятали, че те живеят и умират заедно със своя „стопанин“, но били способни на действия, различни от неговите. Някои сенки надживявали човека, като продължавали да съществуват и след неговата смърт. По принцип се вярвало, че съществуват няколко вида „живи сенки“:
– призраци на мъртвите;
– фантоми без собствена интелигентност и воля;
– специален вид същества с инфернален (адски) характер;
– астрално тяло на жив човек, т.е. практикуващ окултист, който провежда сеанси за „връзки“ с мъртвите или със същества от „други светове“.
Някои парапсихолози смятат, че сянката е част от човека, като въплъщава неговата низка, физическа и животинска част – която част в учението за психоанализа е свързана с безсъзнателните чувства на отделния индивид.
По принцип, сянката като явление привличала вниманието на хората от древни времена. В културите на съвсем различни народи я свързвали с идеята за човешката душа. В Древен Египет имало специален служител – т. нар. „Пазител на сянката“, който наблюдавал никой да не настъпи сянката на фараона. Това показва какво сериозно мистично значение придавали египтяните на човешката сянка. Ако се взрем по-внимателно в окултната анатомия на древната египетска култура, ще различим три части на човека: тяло – Ка, душа – Ба, и сянка, която свързва тялото с душата. Грешниците били наказвани, като след смъртта губели своята сянка. Тя била поглъщана от чудовището Амат.
Във фолклора на чувашите (за които някои историци смятат, че са потомци на древните прабългари) се говори за т. нар. същества „вупар-пусат“. Това са демонични сенки, които се явяват най-често насън. Появата им се съпровожда с панически страх, задушаване, а често дори сънна парализа.
При славяните често сянката се възприемала като синоним на душата. Затова много вещици и всякакви други същества от този род не я притежавали. Но в българската фолклорна митология например, „нечистата сила“ има сянка – която при това е много зла. И за да се нанесе някаква вреда на лошото същество, трябва да се бие именно сянката му, защото самото негово тяло е невъзприемчиво към болка и нападение.
При сърбите сянката не била душа, а по-скоро архетип – низката природа на самия човек. На децата било забранено да си играят със сянката и дори да я докосват, защото тя можела да се всели в мислите и съзнанието им.
Белорусите лекували психически заболявания, чрез въздействия върху сянката на болния. Например, чрез очертаване с въглен върху дъска на контурите на сянката – а после дъската се изгаряла.
За да се предпазят от нежелани сенки, древните хора традиционно използвали остри метални предмети – ножове, ножици, брадви, коси, а също и църковни средства за защита, например светена вода. Дори се смята, че специалните ритуални мечове, които се виждат по снимки с членове на различни тайни общества – масони, окултисти, мартинисти, розенкройцери и т. н., са именно средства за борба с негативно настроени сенки.
Така че, ако някой се плаши от сянката си, може да носи със себе си поне джобно ножче, за да преодолее този свой мистичен страх.
