Едно от най-увлекателните пътувания, които можем да предприемем, безспорно е пътешествието в миналото или бъдещето. На пръв поглед това е невъзможно поради липса на прословутата „машина на времето“ – но все пак тя може да бъде заместена от собственото ни въображение. И ако пътешествието в бъдещето е доста трудно поради липсата на каквато и да било обективна информация (там оставаме насаме само с фантазията си), то за завръщане в миналото имаме многобройни опорни точки – събитията са известни, описани, разказани в спомените на съвременници, монографии на историци и т. н.
Например, ако решим да се завърнем 200 години назад, ще се озовем в началото на ХІХ век. Тогава тъкмо е приключила една от грандиозните епопеи в европейската история – войните на Наполеон. Русия, Англия, Австрия и Прусия са победили, през 1815 г. се е състоял Виенският конгрес, който за цял век напред определя насоките и, повече или по-малко, внася някакъв регламент в европейския политически живот. Това, що се отнася до глобалните фактори. Но, в същото време, обикновените хора живеели своя делничен живот, подробностите за който често са също толкова интересни и любопитни, колкото и „голямата политика“.
Такъв любопитен исторически детайл от ежедневния живот, например, в Русия, е обстоятелството, че колкото по-ниско било социалното положение на човека, с толкова по-малко коне имал право да разполага той. Това било строго определено. Още през ХVІІІ век Екатерина Велика издала указ, който установява ясното съответствие на социалния статус на човек с неговите средства за транспорт. Колкото по-високо стоял служителят в чиновническата йерархия, толкова по-представителни били неговите „екипажи“ – както тогава наричали каретите. Например чиновниците от 1-ви и 2-ри клас по т. нар. „табела на ранговете“, както и генералите, можели да се возят в екипажи, запрегнати с 6 до 10 коня, и с лакеи зад каретата. Чиновниците от 3-ти, 4-ти и 5-ти клас също се возели в карети – но без лакеи. Преди реформите на Екатерина, с 6 и повече коня било разрешено да се возят само дворяни, а на търговците се позволявали най-много два.
Строго било забранено да се изпреварва каретата на императора. Впрочем, подобно правило се е съхранило, и то по цял свят, чак до нашия ХХІ век. Я някой, независимо в коя страна, да се опита на магистрала да изпревари кортежа на президента или министър-председателя…
В началото на ХІХ век аристократите в Европа винаги били готови за дуел. За което и старателно се подготвяли. Например, Пушкин по време на разходка постоянно носел със себе си бастун с тегло 16 килограма. Това била обичайната му тренировка, за да не трепне ръката му по време на двубой.
Популярната днес фраза, че „няма срамна работа“, в началото на ХІХ век не била валидна. Военната служба се смятала за много по-престижна от гражданската. В Британия била много популярна фразата: „Последното убежище на негодниците е армията“. Смисълът на тази сентенция е, че дори един отчаян негодник, когато влезе в армията, може да се поправи и да заеме достойно място в обществото. Колкото до чиновническата служба, тя била просто срамна и унизителна за богатите и знатните. Който от тях искал да служи – само военно поприще.
Разбира се, когато говорим за началото на ХІХ век в Европа, не бива да се пропуснат баловете. Дори днешните момичета понякога представят себе си как танцуват в разкошна рокля на великолепен бал!
Между другото, тези танци въобще не били шега. Те започвали да се усвояват от ранна детска възраст – от 5-6 години. Обучението по танци напомняла тренировка на спортист; танцьорите трябвало да бъдат непринудени, ловки и да знаят всички движения. Една погрешна стъпка можела да причини сериозни последици, дори при мъжете да провали нечия кариера!
По време на танца не трябвало да се дискутират сериозни теми или да се обсъжда една тема дълго време. Разговорът трябвало да тече бързо и лесно, в ритъма на танца. Сериозната беседа била наричана пренебрежително и с досада „ораторство“.
–
