Първоначално, с думата „Мара“ (Мора) в славянската митология обозначавали зъл дух, въплъщение на смъртта (оттук и думата „мор“ за масова гибел).
По-късно, Мара загубила плътната си обвързаност непременно със смъртта – но, доколкото може да се съди по различни предания, запазила лошия си характер и способността си да върши злини. Визуалната представа за нея била, като за призрак, видение, дух в женска форма, който се появява в къщата. Обикновено това била висока жена или пък напротив – прегърбена старица, но почти винаги с дълга, разпусната коса.
Някъде обаче, Мара била представяна като красиво момиче в бяло. Другаде е черна, облечена в дрипи, дори космата. На някои места я оприличават на домашния дух „кикимора“: тя живее невидимо в къщата, най-често около печката или огнището. От време на време краде различни вещи.
Същества като Мара има във фолклора на почти всички славянски народи – при това названията са сходни и явно произлизат от един и същи корен. При украинците е Мара, при сърбите и хърватите – злият дух Мора, при поляците – Кошмар. При руснаците Мара е не толкова нощен зъл дух, колкото въплътената съдба – тя вещае негативни промени в живота на обитателите на дома. Особено лошо e, ако я видят деца.
Някъде, „марена“ наричат чучело (кукла, дърво, клон), което изгарят, разкъсват или удавят в началото на пролетта. Изследователите-етнографи смятат, че то олицетворява отминаващия зимен сезон, като зимата влиза в ролята на метафора на смъртта. Tака се разчиства пътя на пролетта в качеството й на божество, свързано с плодородието и растителността.
Същността на Мара се изразявa в различни образи. Постоянна остава нейната призрачност, неизменното й влияние върху съдбите на хората, а също и способността да се появява за определен отрязък от време. Това може да е нощем или по обед, през лятното слънцестоене или по жътва, както и при различни негативни събития в човешкия живот.
В някои региони Мара е особена персонификация на различни светлинни състояния на околната среда в женска форма: тя е и маранята на обед (тук също си заслужава да се вгледаме в словесната прилика – МАРАня) и тъмнината нощем (думата „мрак“ също навява известна аналогия). През ХІХ-ХХ вв. Мара вече се свежда не толкова към конкретен образ, колкото до цял комплекс представи за фолклорни митологични персонажи с женска природа: кикимори, баба Яга, вещици и т. н.
И. Я. Билибин, Кикимора. Източник – Уикипедия.
В митологията на народите от Западна Европа „мара“ също е зъл дух, въплъщение на нощни кошмари (оттук и френското cauchemar, английското „nightmare“ – и в двете думи присъства звукосъчетанието „мар“). Нощем тя сяда върху гърдите на спящия човек и го задушава. През Средновековието Мара се асоциирала с инкубите и сукубите. Също така се смятало, че кошмарите се изпращат от вещици или направо от дявола.
Хората винаги се страхували от Мара. В нейното име отекват все мрачни думи: „мор“, „смърт“, „мрак“. Далеч неслучайно и Дж. Р. Р. Толкин във „Властелинът на пръстените“ нарича царството на злото „Мордор“.
В миналото неумолимата Мара подлагала на мор и унищожавала цели племена и народи. За да потиснат нейната зла сила, извършвали специални обреди пред нейното сламено изображение. На широко място забивали кол, украсен с ленти и венци, а под него поставяли куклата „мара“. Отпред слагали маса с храна и напитки. В края на ритуала я занасяли до най-близката река, смъквали всички украшения и сред всеобщи викове я „екзекутирали“ – така се раждала надеждата, че по този начин ще прогонят злини, като болести, кошмари и дори самата смърт.
