В края на 70-те и началото на 80-те години нюйоркското метро изглежда е „излязло“ от антиутопична книга. Влакове, обрисувани с графити, бедни просяци и наркомани, заедно с колоритно облечени членове на банди, тормозещи пътниците, които пък от своя страна със страх в очите се отказват от ценните си притежания, за да запазят живота си – всичко това представлява напълно нормална гледка в метрото на Ню Йорк през този период.
Процентът на престъпността нараства главоломно през 70-те години на миналия век, а метрото се оказва най-опасния вид превоз в света. През септември 1979 година са съобщени 250 углавни престъпления седмично – всички те, извършени в тъмнината на подземните метростанции.
Изключително опасни улични банди пазели териториите си усилено, разделяйки мрачните коридори на метрото помежду си. Поради високата степен на смъртност сред членовете на бандите, Луис Гардън Акоста, основател на обединението „El Puento” нарича улиците на Бруклин „смъртоносни полета“. Той никак не бил далеч от истината, тъй като изключително голям брой тийнейджъри са ранени или убити по време на „войните“, бушуващи в най-бедните квартали на Ню Йорк.
В отговор на това насилие на полицията ѝ се налага да избере нова тактика на действие. Но макар че броят на полицейските офицери е увеличен още от 60-те години, когато около 3100 служители патрулират в метрото, престъпления продължава да има ежедневно, което в крайна сметка оспорва ефективността на полицията. И тъй като курсовете на патрулиране на офицерите били почти винаги еднакви, престъпниците започват лесно да ги предвиждат и избягват, бивайки един ход напред.
През юли 1974 година поредният акт на насилие в метрото принуждава MTA (Metropolitan Transportation Authority) да прекрати дейността на голям брой от влаковете през нощта. Само за десетилетие метрото губи около 300 милиона пътници единствено заради лошата си репутация на огнище на престъпна дейност.
През декември 1977 година са арестувани 200 потенциални престъпници по време на полицейска операция, наречена „Subway Sweep”. Въпреки това арестите не дават положителни резултати в дългосрочен план, тъй като само през първите 2 месеца на 1979 година са извършени 6 убийства в метрото. В сравнение с 9-те убийства, извършени през цялата предходна година, това е значително увеличение.
През 80-те години щетите, нанесени единствено върху прозорците на влаковете на метрото се равняват на около 2 милиона долара. В отчаян опит да възстанови популярността си, MTA стартира нова линия през 1978 година, наречена „Train to the Plane” („Влак към самолета“), която предоставя 24-часово полицейско присъствие. Линията има за цел да превозва пътници по Шесто авеню в Манхатън и да ги отвежда до бус, който да се отправя директно до международното летище „Джон Ф. Кенеди“. Въпреки усилията си MTA не успява да привлече достатъчно пътници и е закрита през 90-те години.
Паралелно с това нараства и броя на графитите. Това принуждава кмета Джон Линдзи да обяви война на графитите. Поради липса на финансиране обаче не са предприети никакви значителни действия за тяхното намаляване. Властите изглежда губят контрола над метрото, а убийствата и грабежите продължават да са част от ежедневието там.
Ситуацията започва да се променя, когато властите решават да подходят по по-различен начин. Известна като теорията „Broken Window” (“Счупен прозорец“), политиката била съсредоточена повече върху средата, в която престъпността процъфтява, а не толкова върху престъпниците. Това е идея на двама учени Джеймс Уилсън и Джордж Келинг, които публикуват теорията си за първи път през март 1982 година в статия за списание „The Atlantic Monthly”.
Уилсън и Келинг твърдят, че ако един счупен прозорец не е поправен (сменен) веднага, това окуражава вандалите да предприемат допълнителни действия и да чупят още прозорци, докато не окупират цялата територия. Според тях, за да се намалят сериозните престъпления в метрото властите трябва да се борят срещу малките престъпления като дребна кражба, графити и дори счупен прозорец. Двамата мъже вярват, че за да намали престъпността, човек първо трябва да създаде среда, която я обезкуражава.
Теорията им се оказва изключително противоречива в началото и двамата учени са обявени за личности с „нулева толерантност“. Въпреки това властите я приемат и в началото на 90-те години предприемат мерки, предложени от Уилсън и Келинг.
Тяхната теория е повод за разгорещени дебати дори до ден-днешен, но е истина, че от 90-те години насам престъпността в нюйоркското метро е значително намаляла.
