Казват, че човек се учи от историята, но за целта първо трябва да я разбере. А както доста често се оказва, всъщност изобщо не я разбираме. Неща, които винаги сме смятали за исторически факти, всъщност са толкова точни, колкото е наясно едно 6-годишно за секса.
5. Огромните средновековни битки са били изключително редки
Историческите епоси като „Игра на тронове“ и „Властелинът на пръстените“ са ни научили, че средновековната война е била мащабен, ужасяващ спектакъл. Редици кавалерия докъдето стига погледа, мъже с цветни щитове и копия, океан от (компютърно генерирани) бронирани войски зад тях. Сещате се, като в „Небесно царство“.
Не казваме, че тези неща не са се случвали – битката, която виждате по-горе, определено се е състояла. Казваме обаче, че известният завоевател Ричард I Лъвското сърце е водил цели три битки в цялата си кариера. Хенри II, един от най-известните френски водачи, е водил само една. Дори най-известните средновековни битки, като историческите английски победи при Креси и Аженкур, са били само въведение към доста скучни обсади – много по-честа тактика, при която армиите просто са стоели пред замъка месеци и години наред, докато на хората вътре не им свърши храната и не се предадат. Истината е, че тези големите, масови битки са влезли в учебниците по история специфично, защото са били толкова необикновени.
Защо? Въпреки всички речи на г-н Смело сърце за славата на войната, всъщност всеки предпочита път към победата, който не включва разчленяването на половината му хора – армиите все пак са били скъпи. Така, вместо да се съгласят 20 000 мъже да се изправят срещу други 20 000 мъже на открито поле, армиите са търсели директен сблъсък само, ако победата е била сигурна, като тогава по-слабата страна се е затваряла в замъка и се е стигало до обсада. Откритата битка е била избягвана на всяка цена, като водачите са предпочитали да тормозят врага с набези, отслабвайки го с колкото се може повече изпепелени села и превзети крепости.
Повечето от бойните действия въобще не са били като нещата, за които пише в поемите. Плячкосването е била основна тактика на деня, най-вече защото макар да ни се иска да вярваме, че епичните конфликти са се водели за свобода, вяра и убита принцеса, всъщност войните са били заради икономически проблеми. След като поданиците са били в общи линии ресурс (те са давали храна и данъци), погазването им е бил лесен начин да нараниш врага, без да рискуваш да получиш стрела в задника.
В редките случаи, когато наистина е имало големи битки, само армии, командвани от пълни идиоти, са се впускали в обичайното обстрелване със стрели и последващото меле, в което всеки е сам за себе си. Скаути и шпиони са били използвани за проследяване на движението на врага. Армиите са използвали терена, окопи и тактическо позициониране, за да получат преимущество. Освен това са се опитвали да скрият хората си. Командири са изучавали предишни битки и учебници. Просто не са можели да хвърлят вълни от мъже едни към други. Не са имали достатъчно, за да си го позволят.
И така, всяка сцена, в която героят смело се засилва право към врага, всъщност показва, че е пълен идиот. Истинският герой ще избие обърканите селяни и ще им открадне кравите.
4, Великобритания не е била остров
Вероятно помните от уроците по география, че континентите някога са били свързани, но бавно са се отдалечили в течение на милиони години. Но все пак приемаме, че световната карта е изглеждала общо взето като днес през по-голямата част от човешката история – все пак за големи промени се изисква много време.
Великобритания може да гласува за напускане на Европейския съюз, но това не е първият път, когато гневно се отказва от континента. И последният път е бил още по-хаотичен и объркващ от Брекзит, понеже преди не много хиляди години, Великобритания физически се е отделила от Европа.
Към края на последната ледникова ера, преди 12 000 години, това което днес познаваме като остров Великобритания е представлявало горния край на европейския континент. Голямото парче земя, свързващо Британия с Европа се наричало Догърленд.
Това не е било някакво произволно парче лед. Знаем, че Догърленд е бил населяван от хора. Днешните рибари понякога попадат на копия и кости от мамути, а археолозите наскоро са се сдобили с технология, която им позволява да изследват вълшебното царство, скрито под Английския канал и Северно море. Учените се опитват да създадат триизмерна карта на изгубената земя и дори планират да вземат ДНК проби, за да видят кои са били хората, живеещи там.
Догърленд е имал един проблем: бил е низина. Когато ледовете започнали да се топят и нивото на океана да се покачва… е, чували сте за Атлантида. През 7500г.пр.Хр. гигантско свлачище от брега на Норвегия създало цунами, което опустошило региона. През 6000г.пр.Хр. хората, които все още се опитвали да се задържат на повърхността, започнали да се местят на по-високо, в Холандия и Британските острови. Догърленд изчезнал напълно до 5000г.пр.Хр.
3. Стоунхендж е бил малка част от голяма мрежа монументи
Стоунхендж е едно от местата, за които всеки е чувал, но почти нищо не разбира – нещо като стоковата борса в Ню Йорк. Представлява паметник на 5000 години, използван като гробище или древен календар или нещо такова. Загадъчен е и изглежда готино, но в крайна сметка си е просто една камара камъни насред поле.
Вярно, че му липсват някои части, но все пак можем да си представим как е изглеждал някога.
Истината е, че всяко ново откритие относно Стоунхендж го прави още по-загадъчен. Вече знаем, че в началото е изглеждал ето така:
Но по-нови открития показват, че има поне още 17 неолитни светилища, заровени в региона. През 2014г археолози завършват 4-годишно проучване с радарна технология и откриват следи, оставени от дърво, камъни и канали, някои следващи същия модел като Стоунхендж. Това означава, че Стоунхендж е само част от огромен, широк километри комплекс, използван за ритуали.
Година по-късно е направена още по-голяма находка: Останките от 90 гигантски камъка, подредени в „C” форма, погребани на 3.5км от Стоунхендж. Стената Дурингтън, както е наречена, има обиколка 1.5км и е в съседство с още по-големия ров, наречен Курсус.
В двата края на Курсус има две големи ями – източната е подравнена с „авенюто“, което е водило до Стоунхендж, докато западната води с камъка, наречен Петата. Авенюто и Петата са подравнени идеално със светлината от Слънцето, съответно при изгрев и залез, по време на лятното слънцестоене. Това си е внушително инженерно постижение за хора, които са миришели ужасно. За стената Дурингтън пък се смята, че някога е била част от сграда, в която е била одирана плътта по време на погребални ритуали.
2. Амазонската джунгла е била дом на огромни градове
Какво си представяте, когато говорим за племената в Амазония? Тръби със стрелички и парчета плат, вместо дрехи, нали? Малки кирпичени колиби и нападения от ягуари? Няколко големи пирамиди, където откачени жреци са обезглавявали хора?
Лесно е да приемем Амазония като непроходима джунгла, населена от изолирани племена, понеже в общи линии е това днес. Но археолозите все повече се убеждават, че в Амазония е имало големи градове с общо население 50 милиона души.
Нови улики сочат, че в края на 15-и век, Амазония е била толкова развита, колкото Европа. Сложна мрежа от пътища е свързвала градовете, а гражданите не са били благородни диваци, носещи сандали и пушещи трева – те са унищожили стотици хиляди декари гори, за да направят място за ферми. Модерната Амазония, която смятаме за чиста, девствена дъждовна гора, всъщност до голяма степен е израснала наново върху обработваема земя.
Технически знаем за това още от пристигането на първите испански изследователи в Южна Америка през 16-и век, но техните доклади за големи бели градове, приличащи ужасно много на онези у дома, са посрещнати доста скептично от другите европейци, които по-късно попаднали само на джунгли и диваци. Причината за регресията е това, което е прецакало общо взето всеки местен американец: бледоликите.
Когато европейците придошли, голяма част от амазонците били покосени от чуждите им болести. Природата бързо си върнала своето и по-късните изследователи открили единствено значително по-примитивно население, за което смятаме, че представлява цялата амазонска култура. Едва след сложни проучвания с радари и изкопни дейности, изгубената цивилизация е започнала да излиза наяве.
1. Пещерняците са били по-умни, отколкото смятате
Ако искате да кажете на някого, че е глупав, тъп и изостанал от модерния свят, наречете го пещерняк. Далечните ни предшественици са синоним на прости, грухтящи полумаймуни, които са били твърде заети да се удрят по главите, вместо да осъзнаят, че пещерите не са били хубави места за живеене. А виждали ли сте пещерни рисунки? Едно дете може да се справи по-добре!
Няма как да грешите повече. Първо, вероятно изобщо не са живеели в пещери. Първите археолози просто са направили това предположение, след като са започнали да откриват стари кости и рисунки, запазени милиони години в пещери. Днес обаче има доказателства, че ранните хора са водили живот далеч от пещерите и много рядко са пребивавали в такива. Пещерите, за които сме смятали, че са били обитавани, всъщност може да са били внимателно приготвени гробници, което обяснява скелетите и рисунките в тях.
Освен това няма добра причина да мислим, че предшествениците ни са били по-глупави от нас – сетете се за това следващия път, когато изтървете телефона си в тоалетната. Смята се, че неандерталците са използвали сложни методи за лов, за да излъжат мамутите да падат в проломи, което показва, че са разполагали с техники за комуникация и напредничаво планиране. Има доказателства, че са знаели и как да правят катран (черното нещо, което се използва за изолация и гориво за факли), който на хомо сапиенс им е отнело до края на Средновековието да започнат да произвеждат масово.
Антрополозите също така смятат, че хомо еректус са имали технологията да строят и навигират морски лодки. При всичко това е много малко вероятно „пещерняците“ да са комуникирали като маймуни. Преди 15 000 са имали толкова сложен език, че някои от думите им все още се използват и днес.
Находки, като скелети на 1-2 милиона години с развалени зъби и кости, показващи че вероятно са ходели и са се хранели трудно без помощ, са доказателства за алтруизъм. С други думи, тези хора са умрели много по-възрастни, отколкото се предполага, че биха могли да оцелеят сами. Това сочи, че приятелите и роднините им са се грижели за тях или най-малкото са използвали мъдростта им. Древните са пренасяли любимите си хора в постоянна опасност и са им давали малкото ценни ресурси, с които са разполагали, за да ги поддържат живи.
