Свещеният граал за космическите мечтатели винаги е била ядрената тяга. Тя би била много по-чиста, по-евтина, по-ефективна и по-тиха от сегашните ракетни двигатели.
Всъщност сме използвали ядрена тяга за известно време. Малките маневрени двигатели на апаратите за изследване на дълбокия космос обикновено са ядрени, макар и не в смисъла, който си представяме: те са много малки, почти безшумни (дори на Земята) и изхвърлят бързо движещи се частици, които генерират минимална тяга. Това е достатъчно за завъртането на апарата, макар и доста бавно, а ядреното сърце може да изкара на практика вечно, но съвсем не е разтърсващото чудовище, което бихме искали да видим да се изстрелва от Земята към космоса. Жалко, че не сме могли да го постигнем.
Или пък сме? Сред архивите за ядрени оръжия, където се съхраняват документи, снимки и разкази от ядрената ера, видели много ядрени бомби и изпитания, има детайли за един случай, достоен за книга и филм.
В началото ядрените тестове се провеждали над земята (какво би могло да се обърка?), но през 1956г в Лос Аламос се опитвали да измислят как да направят изпитанията по-безопасни. Идеята била много проста: изкопаваш голяма дупка, да кажем 150м дълбока и 1.2м широка, спускаш бомбата до дъното, палиш фитила и бягаш. (Е, не е било чак толкова просто, но дупката си я е имало). Първоначално дупката трябвало да бъде оставена отворена, като идеята била, че дори така относително малко от радиацията и взрива биха избягали през отвора.
До средата на 1957г ученият (и признат астрофизик) Робърт Браунли вече бил готов да проведе експеримента, само че със затворена шахта. Тестът бил известен като Паскал-Б и включвал дебела 10см плоча от солидна стомана, здраво заварена към отвора на шахтата. Ако нищо друго не пречило на взрива, тапата вероятно щяла да хвръкне, но не много далеч.
Само че вътре имало и нещо друго. Дълбоко в шахтата, на стотина метра под стоманената плоча имало колиматор – 1.5-метрова тапа от бетон с една малка дупка в средата. Дупката служела като прозорец, през който специален детектор да направи измервания през първите милисекунди от експлозията.
Важно е да отбележим, че Паскал-Б била експериментална бомба, проектирана да бъде безопасно взривена при авария. Това означава, че ако случайно избухнела не когато трябва (доста сериозен риск по онова време), щяла да се взриви само малка част от ядрото й. Като цяло се очаквало експлозията по време на теста да бъде (относително) малка.
Е, не била.
В 10:35ч вечерта на 27 август 1957г, бомбата е взривена на тестова площадка в Ню Мексико. Само че вместо очакваната малка мощност, взривът се оказал 100 000 пъти по-мощен. Експлозията моментално изпарила бетонния колиматор и го изстреляла по шахтата под формата на масивна вълна от материя с екстремно високи температура, налягане и скорост. Шахтата на практика се превърнала в 150-метрово дуло на огромно оръдие с енергия от милиарди килограми TNT, насочила се към малката стоманена тапа на върха.
Оказва се, че една високоскоростна камера записвала експеримента и трябвало да заснеме на забавен кадър всичко, което щяло да излезе от шахтата. За жалост, камерата, която имала доста широк изглед към шахтата и околността над нея, записала „тапата“ само в един кадър. Не, камерата си работила нормално, това не бил технически проблем. Просто тежащата 900кг стоманена плоча се изстреляла с такава скорост, че камерата едва я уловила. Изчисленията показали, че тя се отправила към космоса със скорост около 240 000км/ч или 66км/с. Това е скорост 9 пъти по-голяма от тази на космическите совалки и 5 пъти повече от тази на най-бързите космически апарати.
Тапата, разбира се, така и не била открита. Може би е излетяла в космоса, макар най-вероятно да се е изпарила от топлината, генерирана при такава скорост.
И така, най-бързият, изстрелян от човека обект, се оказва един капак на канавка, излетял с умопомрачителна скорост към Слънцето. Инцидентът по-късно е послужил като обосновка за проекта Орион, предлагащ създаването на космически апарат, който да използва ядрени взривове за създаване на тяга.
