Космосът е колкото необятен, толкова и страхотен. Истинското му величие може да е трудно за осмисляне, дори от един астрофизик. Може би затова често прибягваме до опростени обяснения и графики, когато говорим за него. И може би затова повечето ни представи за космоса са напълно погрешни.
1. Нашата перспектива е доста изкривена
Повечето от нас си представят нещо като изображението по-горе, когато говорим за слънчевата ни система. Досещате ли се какво не е наред в него? Абсолютно всичко.
Първо, Земята е много, много, много малка. Ама изключително миниатюрна. Ето как изглежда в мащаб:
Виждате ли я? Не, разбира се. На тази графика е просто един син пиксе. Ако говорим в числа, Земята се побира почти 110 пъти в диаметъра на Слънцето.
Второ, повечето класически графики представят орбитите като идеални кръгове, а планетите обикалят доста близо една до друга, разпределени доста приятно и симетрично. В действителност орбитите с доста голяма каша от елипси и са доста далеч една от друга.
2. Опашката на кометата всъщност не е опашка
Гледайки тази снимка, в коя посока лети кометата?
Към долният десен ъгъл на снимката? Грешка. Кометите всъщност са гигантски парчета лед и други елементи. Светлините, опашката и всичко впечатляващо при тях се дължи на магията на Слънцето,
Когато кометата се приближи до Слънцето, то започва да я нагрява толкова силно, че част от леда директно се изпарява и се смесва с частиците прах около кометата. Така се получават опашките (защото са две). Едната от тях е плазма от йонизирани газове, а другата е просто прах.
Плазмената опашка се образува, когато слънчевият вятър йонизира газовете около кометата и сочи в противоположна на Слънцето посока. Прашната опашка се извива към орбиталния път на кометата, но също така се поддава на слънчевата радиация и също бяга от Слънцето.
3. Плутон всъщност е червена
Плутон обикновено ни е представяна като ледена, сива планета-джудже. Тя се намира най-далеч от Слънцето, така че това не е изненадващо, нали?
В действителност обаче Плутон изглежда като на горната снимка и повече прилича на Марс.
4. Дължината на деня на различните планети бяга от логиката
Като изключим Плутон, коя планета от нашата слънчева система има най-кратък ден? А най-дълъг? Здравият разум ни диктува, че денят е най-кратък на Меркурий, понеже е най-малката планета, а най-дълъг е на Юпитер. Само че това не е така.
Скоростта на въртене на една планета се определя по време на нейното формиране и няма нищо общо с размера или състава й. Когато звездата се образува, тя създава въртящ се диск, около който материята се превръща в планети.
Първоначално тези прото планети се въртят със същата скорост като диска, но си взаимодействат с други материали и това променя скоростта им докато не навлязат в безопасна орбита. От този момент вече се въртят с постоянна скорост.
5. Почти всяко нещо може да е луна
Традиционното определение за луна е… ами Луната – по-малко небесно тяло, обикалящо около планета. Когато намесим мащаба обаче, става ясно, че доста луни не са незначителни парчета скали, а едва ли не цели планети.
Ганимед, спътник на Юпитер, лесно може да се мери с Меркурий и Марс например.
Освен това, не всяка луна си има планета, около която да обикаля. Знаем за десетки астероиди с малки луни около тях.
6. Слънчевата система е много по-голяма, отколкото си мислим
Къде е границата на нашата слънчева система? Плутон може би? Истинска планета или не, на 7 милиарда километра от Слънцето, това е най-далечното нещо и би трябвало орбитата му да чертае границата на нашето космическо кътче във вселената.
Не. Изобщо даже.
За да открием границата на слънчевата система, първо трябва да си зададем нелепия въпрос: Какво е Слънцето?
Звезда. Но какво още? Въпросът е напълно сериозен. Звездата представлява поредица от газови експлозии, толкова горещи и компресирани, че големите запаси от водород постоянно захранват ядрени реакции.
Когато говорим за огромна топка от ядрени експлозии, трябва да знаем, че влиянието й се простира много по-далеч от това, което виждаме в небето. Слънчевият вятър непрестанно се носи във всички посоки, пръскайки плазма и частици в космоса с умопомрачителни скорости. За всичко има причина. Това ни предпазва от междузвездната среда – материята, заемаща пространството между звездните системи в галактиката.
Слънчевият вятър избутва тази материя и създава огромна шокова вълна. Постепенно той отслабва, достигайки до скорост по-малка от тази на звука. Тази граница е синият балон от графиката и се намира на около 94 астрономически единици (по изчисления на Вояджър 1). Но това не е крайната точка на ефекта на Слънцето – просто началото на следващата фаза, наречена хелиобвивка. Тук слънчевият вятър напредва по-бавно, но все още успява да отблъсква междузвездната материя.
И накрая стигаме до хелиопаузата, където силите на слънчевия вятър и междузвездната материя се изравняват. Там е краят на нашата слънчева система. Знаем, че се намира на поне 121 астрономически единици от Слънцето – три пъти по-далеч от Плутон.
