Как един птицевъд, две принцеси и 27 въображаеми шпиони водят до краха на Хитлер и победа за Съюзниците през Втората световна война.
В седмиците преди битката за Нормандия, съюзническите командири никога не са били по-сериозни и притеснени. „Тази операция се планира без никакви алтернативи“ – извиква генерал Дуайт Айзенхауер. „Планираме я като победа и такава ще бъде.“
И наистина, повече от 6000 кораба са в готовност да преминат Английския канал, за да стоварят първата вълна от 2 милиона войници на белите нормандски плажове. Близо 20 000 машини ще оставят дирите си в пясъка, докато 13 000 самолета ще пуснат хиляди тонове експлозиви и хиляди парашутисти.
Мащабът на инвазията – най-голямата в историята – е невъобразим. Но също и залозите. С очаквани загуби през първия ден от 90% и изходът от войната висящ на косъм, истината е, че в онзи момент Айзенхауер е изпълнен със съмнения. Той се превръща в нервна развалина, пуфтяща по четири пакета цигари на ден. Другите лидери също са несигурни. „Виждам приливите червени от кръвта им“ – ридае Уинстън Чърчил. Генерал Джордж Патън пък се оплаква, че се чувства „ужасяващо неспокоен“. Британският фелдмаршал Алън Брук е кратък и отчаян: „Няма да се получи“. В деня преди инвазията Айзенхауер незабележимо пише думите, с които да поеме вината в случай, че трябва да нареди оттегляне. Когато гледа как и последния самолет излита, железният генерал се разплаква.
Всички тези велики мъже са се тревожили основателно. С толкова голяма армия и толкова много артилерия, изпълнили Англия, никой не би могъл да опази нападението в тайна. Хитлер знае, че то предстои и подготвя защитата си от месеци. Само една подробност му убягва и би бил сигурен в нацистката победа, ако я научи – той трябва да узнае точно къде ще бъде атаката.
За да бъде десантът в Нормандия успешен, Съюзниците трябва да пазят мястото в тайна от Хитлер. Трябва да накарат германците да вярват, че истинската инвазия е просто блъф, а голямата атака ще се случи някъде другаде. Задачата изглежда невъзможна, но за щастие британците имат тайно оръжие: един нисък, млад, плешив испанец. Кралят на измамниците, аматьор шпионин превърнал се в професионалист, най-изпеченият лъжец в света. А освен всичко друго, отглежда пилета.
Хуан Пужол Гарсия работи в хотел, когато решава да стане шпионин. Макар да е роден в богато семейство в Барселона през 1912г, Пужол никога не се възползва от привилегиите си. За разочарование на семейството му, той напуска престижно училище на 15 и се записва да учи за птицевъд. На 21 години минава задължителната шестмесечна военна служба, но животът в армията не му понася: пацифистът зарязва кавалерията и купува едно кино. Когато този бизнес се оказва неуспешен, купува по-малко кино и опитва отново, но пак без успех. На 24 години Пужол се примирява с работа в затъваща птицеферма и се жени за момиче, което не е сигурен дали обича. Животът му е нормален, та даже скучен.
Но животът в Испания през 30-те години е всичко друго, но не и скучен. През 1931г крал Алфонсо XIII усеща, че става непопулярен и бяга от страната без да абдикира официално, оставяйки Испания в политически вакуум. Комунистически и фашистки групировки започват кървава борба за власт. Бикоборните арени се превръщат в средища на масови кланета, а труповете на политици затлачват алеите на Мадрид.
Когато през юли 1936г Испания е обхваната от гражданска война, Пужол трябва да се яви на служба, но вместо това решава да избяга. Скоро обаче е заловен и хвърлен в затвора. За негов късмет, случайно въвлечен в план за бягство, той се измъква и се добира до Барселона. Повече никога не вижда годеницата си. Изминава повече от година, когато през 1938г Пужол излиза от скривалището си, депресиран и измършавял. Изглежда толкова зле, че успява да си намери фалшив документ, на който пише, че е твърде възрастен за армията. Това е първата голяма лъжа в живота му.
Отчаян за пари, Пужол в крайна сметка си намира работа в кофти хотел в Мадрид. Стените са напукани, а отоплението не работи, но в известен смисъл там успява да открие своя дом. Той обожава дребните приказки, а хотелът е чудесно място, където да се среща с нови хора. А тези хора могат да се окажат шанса му за бягство далеч от разкъсваната от война Испания.
Един ден, херцогът на Тор влиза в хотела и пита за стая. Пужол завързва с него разговор за партита, което кара херцогът да се оплаче, че лелите му – две възрастни принцеси франкофили – се ядосвали от липсата на скоч по време на войната. Очите на Пужол светват. Той знае, че пиячка има през границата, в Португалия. Няма обаче паспорт – да се сдобие с такъв е почти невъзможно – но имало ли от кого да си изпроси, това със сигурност били две принцеси, обичащи Франция.
И така Пужол предлага на херцога сделка: Ако успее да му издейства паспорт, тогава той ще му уреди скоч. Важните особи се съгласят и скоро испанеца получава документите си. Той придружава аристократите до Португалия, купува шест бутилки пиячка от черния пазар и се връща в Испания без никакъв проблем. Ей така успява да се сдобие с документ, за който хората убивали и били убивани. Вече може да избяга.
Моментът се оказва крайно неподходящ. Никое място не е безопасно. Седмици по-рано, през септември 1939г, Англия е обявила война на Германия. Хитлер вече е започнал да поглъща Европа, а слухове за концлагерите се прокрадват край цензурата в Испания. Пужол е в капан и вбесен. „Убежденията ми не ми позволяваха да игнорирам нечовешкото страдание, отприщено от този психопат.“ – пише той в книгата „Операция Гарбо“. Така, вместо да планира своето бягство, Пужол започва да крои схеми, за да помогне на Съюзниците.
През януари 1941г той влиза в британското посолство и бегло заявява, че иска да стане шпионин. На пътя му е само една малка подробност: той не разбира абсолютно нищо от шпионаж. Обикаля от секретарка на секретарка и от дума на дума споменава за „услугите си“. От своя страна те му предлагат своите услуги, като му показват вратата. Необъзсърчен, Пужол се връща вкъщи и усъвършенства сладкодумието си. Тогава прави немислимото: обажда се в германското посолство и казва, че желае да бъде шпионин за нацистите.
Гласът в телефонната слушалка е тежък и гърлен. Казва на Пужол да отде в кафене Лион в 16:30 на следващия ден – един агент със светъл костюм и дъждобран в ръка щял да го чака в дъното на залата.
Пужол следва заповедите. Отива в кафенето и се представя на атлетичен, синеок блондин. Агентът го поздравява със студено кимване. Кодовото му име е Федерико, а специалността му е да открива измамниците. Испанецът сяда и започва да заявява страстно любовта си към Хитлер и Новия ред. Речта му е ловка и бомбастична. Измисляйки всичко на момента, Пужол гради мрежа от лъжи, изрежда имена на несъществуващи дипломати, с които ужким е приятел. Впечатлен, Федерико насрочва втора среща.
Уговорката е в една бирария, където Федерико казва на Пужол, че нацисткото разузнаване – Абвер – няма нужда от повече агенти в Испания. Вместо това им трябвали къртици, които да душат зад граница. Пажол блесва от радост и показва на вербовчика паспорта си. Федерико кимва одобрително. Няколко дни по-късно му казва да отиде в Лисабон и да убеди посолството да му даде виза. Пужол обаче не успява и му отказват.
Сякаш всичко за него приключва, но ето, че талантът му да очарова с приказки се оказва много полезен. В хотела в Лисабон той се сприятелява с едър, приветлив гал на име Хайме Суза. Същата вечер Суза му показва документ, който кара сърцето на Пужол да спре за миг – дипломатическа виза. През следващата седмица Пужол придружава Суза навсякъде: увеселителни паркове, клубове, кабарета и дори казино. Един следобед двамата играят рулетка, когато Пужол се преструва, че го заболява корема и се оттегля сам в хотела. Той тича към стаята, отваря куфарчето на „приятеля“ си, намира визата и прави няколко снимки. После се връща в казиното сякаш нищо не се е случило.
За няколко дни Пужол фалшифицира документа. Когато се връща в Испания го показва на Федерико. Пужол е вътре. Агентът е толкова впечатлен, че взема испанеца под крилото си, снабдява го с невидимо мастило, шифри, $3000 в кеш и кодовото име Арабел – латинското за „отговорена молитва“. Първата задача на Пужол е да се премести в Англия, да се представя за радио продуцент от BBC и да шпионира британците.
Пужол, разбира се, няма намерение наистина да работи за нацистите. Той иска да бъде двоен агент. Така, вместо да следва заповедите си и да отиде в Англия, той заминава за Португалия. Убеден, че Съюзниците му вече ще го приемат, след като има достъп до тайните на германците, той влиза с бодра крачка в посолството и показва мастилото, шифрите и парите – всичко, от което се нуждаел един двоен агент. Но отговорът е категоричен: „НЕ“. Унил, Пужол се чуди защо врагът го приема толкова лесно, а онези, на които всъщност иска да помогне, го отхвърлят.
Въпреки името си, британското разузнаване по онова време е всичко друго, но не такова. Когато избухва войната, организацията произвежда лоша идея след лоша идея. През 1941г се опитва да убеди германците, че 200 човекоядни акули са пуснати в Английския канал. Година по-късно пък сериозно обмисля да инсценира Второто причастие. Планът бил прост: приличащ на Исус човек щял магически да се появи в някое германско село, където да върши чудеса и да проповядва мир…
Решението да отхвърлят Пужол обаче се оказва политическо. Съюзниците искат да държат Испания вън от войната, така че един испански двоен агент не е привлекателен за тях. Освен това имало го и проблемът, че Пужол не знаел нищо за Англия. Той никога не е стъпвал там. Не знае нищо за армията им, не говори езика им. Сега, за да не провали прикритието си в германското разузнаване, той трябва да убеди нацистите, че всъщност живее там.
Без да напуска Португалия, Пужол купува карта на Англия, туристически пътеводител и списък с разписанието на влаковете – и започва да лъже като за последно. От Абвер му казват да вербува други агенти, които да му помагат. Пужол обаче има по-добра идея: да си ги измисли. Ако нещо се объркало, вината поемали въображаемите му подчинени. Когато нещата вървели добре, той обирал позитивите. Така Арабел започва да плете паяжина от фалшиви източници, шпиони и истории. Използвайки вестници и телефонни указатели за вдъхновение, Пужол пише обширни писма до Абвер, в които на практика не се съдържа никаква полезна информация – целта им е просто да губят времето на разузнаването. Но испанецът знае, че не може вечно да продължава с театъра. Ако ще печели доверието на Абвер, трябва да им даде истинска информация. Обръща се към Англия за помощ, но посолството му отказва за четвърти и пети път.
Тогава, по чиста случайност, някои от докладите на Арабел се доближават твърде много до истината. В едно писмо той казва на германците, че конвой от пет кораба е тръгнал от Ливърпул за Малта. Без да подозира, оказва се, че почти е познал. Когато MI5 прихващат съобщението, британските агенти се паникьосват. Нацистки шпионин вилнеел в Англия! „Британците ме търсеха като откачени“ – спомня си Пужол.
Няколко седмици прави почти същото, докладвайки за голяма войска, тръгваща от Уелс. Този път обаче конвоят не съществувал. Но подводници и италиански самолети все пак се събират, за да устроят засада, изхабявайки тонове гориво и безценно време. Сега вече Съюзниците били впечатлени. През април 1942г MI5 тайно вкарват Пижол в Лондон и го наемат да работи за тях. Британците са толкова впечатлени от способността му да играе нацист, че дават на аматьора шпионин кодовото име Гарбо, защото за тях бил най-добрия актьор в света.
Като отличен двоен агент, мрежата от въображаеми агенти на Гарбо нараства многократно. Той вербува пътуващ търговец, гибралтарски сервитьор, пенсиониран уелски моряк, превърнал се във фашистки наемник, индийски поет на име Рагс, както и служител от военното министерство. Измислените шпиони подават скъпи доклади; някои печелят истински заплати, все финансирани от нацистите. До края на войната Гарбо измисля 27 самоличности. Работейки за MI5 Пужол най-после разполага и с достъпна военна информация. За да се сближи още повече с Абвер, той започва да им издава истински съюзнически тайни, пълнейки докладите с достатъчно лъжи, за да ги подвежда незабелязано.
Така например, по време на операция Факел – инвазията на Северна Африка – трима от въображаемите агенти на Гарбо докладват, че виждат войски в Шотландия, подготвящи се за нападение (такива нямало разбира се). Фантомите разпространяват слухове, че Норвегия ще бъде нападната, докато други твърдят, че Сенегал е следващ.
Новините объркват нацистите и ги държат на тръни. За да поддържа лъжата, Гарбо пише до Абвер писмо една седмица преди истинската африканска инвазия, описвайки подробно кога и къде ще нападнат Съюзниците. Информацията можела да постави хиляди човешки животи в риск, само че MI5 нарочно забавят писмото и то пристига с ден закъснение. Тази схема спасява много животи и кара Гарбо да изглежда като оракул.
Други тактики превръщат постепенно Гарбо в звезда. Когато нацистите искат да бомбардират цивилни влакове в Англия, те питат Гарбо за разписанието им. Той им изпраща остаряло такова. Когато искат да получат тайните на военновъздушните сили, Гарбо им ги изпраща скрити в торта, само че без най-актуалните страници. Когато германците свалят цивилен самолет между Португалия и Лондон, убивайки всички на борда – включително холивудската звезда Лесли Хауърд – Гарбо наругава Абвер. Все пак един от неговите измислени агенти, пилот на всичкото отгоре, можел да бъде на борда! Засрамени, германците повече не стрелят по цивилен самолет по този маршрут.
До юни 1943г Пужол вече е един от най-ценните шпиони на германците. Абвер му изпраща нови шифри и още невидимо мастило – това улеснява значително MI5 в разбиването на кодовете. Междувременно нацистите разпространяват за него легенди и го сравняват с 45000-на армия. Пужол, който се проваля в училище, в армията и в бизнеса, се превръща в измамник виртуоз. И сега вече има всички необходими съставки, за да измисли най-голямата лъжа в историята.
Английските села са пълни с войници. Началото на 1943г е и самолети, джипове и палатки са ошарили пейзажа. Местните се шегуват, че островът ще потъне под цялата тази тежест. За немските разузнавателни самолети е очевидно, че скоро ще се случи нещо. Работата на Гарбо обаче не е да скрие предстоящата френска инвазия, а да убеди германците, че тя ще бъде в Кале, на 320км от Нормандия. Ако успее, повечето нацистки войници ще чакат на грешното място, когато започне истинската инвазия. Но малцина вярват, че тази схема ще проработи. Да измамиш Хитлер, един път казва агентът Ралф Ингерсол, било като да „облечеш слон в широка пола и надиплени панталони и да се надяваш да мине за красива девойка“.
За да се получи, Грабо трябва да убеди нацистите, че несъществуваща армия от милион мъже се събира в югоизточна Англия. Въображаемата армия получава истинско име: Първа американска група армии, съкратено FUSAG. Според книгата „Агент Гарбо“, британците не жалили усилия или пари, за да изглежда лъжата правдоподобна. Надуваеми примамки – танкове и лодки – изпълват пристанищата и фермите. Издигнати са фалшиви болници. Булдозери изравняват фалшиви писти за самолети, а войници строят стотици дървени модели на самолети. Когато издигат фалшива петролна плантация близо до Дувър, британците вземат машини за вятър от едно филмово студио, за да пръскат пясък през Английския канал, така че строежът да изглежда по-правдоподобен. Във вестниците показват как крал Джордж VI оглежда обекта. Пощенски гълъби са пуснати на вражеска територия с вързани за краката им табелки с имена на войници от FUSAG, а специални машини чертаят следи от танкове по песъчливите пътища. Във вестниците лъсват фалшиви писма, в които граждани уж се оплакват от шума и хаоса, които причинявали въображаемите войници. С наближаването на деня на десанта, генерал Патън обикаля югоизточна Англия, за да мотивира измислената армия.
Гарбо „изпраща“ най-добрите си агенти , за да докладват. Междувременно други фалшиви агенти пишат за бомбардировачи в Шотландия, което прави допълнителната атака на Норвегия да изглежда неизбежна. Тези доклади толкова притесняват Хитлер, че той държи така необходими 250 000 души армия разположени в Скандинавия.
През май 1944г германското върховно командване е абсолютно объркано. Ромел е убеден, че FUSAG е истинска. Точно преди десанта, Съюзниците бомбардират 19 железопътни свръзки край Кале – но нито една в Нормандия. Придружени с докладите на Гарбо, бомбардировките карат повечето нацистки командири да се съгласят: всичко сочи към Кале.
В 6:30ч сутринта на 6 юни 1944г първите съюзнически войски нахлуват на Омаха Бийч в Нормандия. Започва най-голямата инвазия в историята. Макар първите лодки да срещат свирепа съпротива, нацистите са напълно изненадани. Немската Седма армия, разположена наблизо, все още хърка в палатките. Генерал Ханс Шпайдел е казал на двете си армии да отпочиват заради лошото време. Генерал Фридрих Долман пък е толкова убеден, че 6 юни ще е скучен ден, че е планирал военни игри. Междувременно Ромел си е взел почивен ден, за да отпразнува рождения ден на жена си.
Когато в Берлин получават информация, че в Нормандия се случва инвазия, никой дори не смее да събуди Хитлер. Планът проработва – почти никой не взема насериозно такава новина. Нацистите я отхвърлят като схема, целяща да отвлече вниманието им от истинската инвазия в Кале.
Изминават два дни. Още десетки хиляди стъпват на нормандските плажове, а германските генерали все още отказват да изпратят сериозни подкрепления: те все още чакат фалшивата армия да нападне. На 9 юни, отчаян, генерал Герд фон Рундщет умолява Хитлер да изпрати танковете. Фюрерът най-после се огъва. Това са ужасни новини за Съюзниците: Панцерите биха могли да спрат инвазията.
Но рано същата сутрин Гарбо изпраща съобщение относно фалшивата армия, което променя историята: „Имайки предвид голямото струпване на войски в югоизточна и източна Англия, които не участват в текущите операции, по мое мнение тези действия целят да отвлекат внимание и ресурси от голямо нападение на друго място… много е вероятно да става въпрос за региона на Кале.“
Съобщението е предадено моментално на Берлин. Личният асистент на Хитлер подчертава думите „да отвлекат внимание“ и го предава на по-висш офицер, който го оставя на бюрото на фюрера. Абвер подпушва от бързане да потвърди информацията. По-късно същата вечер Хитлер прочита писмото на Гарбо; малко по-късно във Висшето командване пристига заповед: „Придвижването на първа танкова дивизия да бъде прекратено“. Изведнъж, девет от най-страшните бронирани дивизии на нацистите – всички пътуващи за Нормандия – спират на пътя и моментално обръщат, за да бранят Кале.
Това се оказва най-голямата лъжа на Гарбо, която променя завинаги историята, спасява десетки хиляди животи и осигурява успеха на инвазията. Месец по-късно, 22 германски дивизии все още чакат нападението в Кале. До декември, когато Съюзниците вече са си върнали Франция, немските командири все още вярват, че FUSAG е истинска армия. В Берлин толкова се доверяват на докладите на Гарбо, че го награждават с железен кръст – чест, която обикновено е запазена за воюващите на фронта. Месец по-късно английският крал последва примера и прави Пужол член на Ордена на Британската империя. Самоукият шпионин става единственият човек в историята, получил и двете почести.
Десантът в Нормандия се оказва началото на края. Следващата пролет Хитлер се самоубива, а Абвер казва на Гарбо да се предаде – така и не разбират, че той винаги е бил двоен агент. До този момент неговата мрежа от измислени агенти е откраднала £17 554 – около $1 милион днешни пари – от нацистите. Скоро след това Пужол бяга в Южна Америка, където, както той го казва, да бъде „забравен, да остане незабелязан и неоткриваем“. Четири години по-късно MI5 докладват, че е починал от малария, обикаляйки Африка.
Но и това се оказва поредната брилянтна лъжа – слух, разпространен, за да бъдат обезсърчени отмъстителните привърженици на нацистите. Пужол, тогава на 36 години, по това време е жив и здрав във Венецуела, където животът му отново се оказва нормален и скучен. Жени се, раждат му се двама сина, отваря книжарница и започва работа като учител. Опитва се дори да се върне отново към хотелиерския бизнес, но за пореден път не му провървява. Остава никому известен до 1984г, когато журналистът Найджъл Уест го открива след повече от 10 години издирване. Същата година, вече 72-годишен, Пужол се връща в Лондон за една емоционална среща. Неговите бивши колеги от MI5 са поразени. Те не вярват на очите си, че го виждат жив.
Уест води Пужол на Омаха Бийч за 40-тата годишнина от десанта. Когато шпионинът вижда гробището – дългите, прави редове с бели надгробни плочи – той пада на колене и избухва в сълзи. Чувства се отговорен за всеки един гроб. С напредването на деня обаче се разпространява новината, че Пужол е там. Хиляди мъже с побелели коси прииждат, за да стиснат ръката му. Един от тях, обграден от семейството и другарите си, хваща Пужол за ръката и изрича думите: „Имам удоволствието да ви представя Гарбо – човекът, който спаси живота ни.“ Сълзите отново напират от очите на Пужол, само че този път той се усмихва.
