Откакто свят светува престъпниците отричат вината си. Анри Шариер, познат още като Папийон (френската дума за пеперуда), заради татуировката на пеперуда на гърдите си, не правел изключение. Любопитното при Анри обаче е, че той успява да избяга от затвора на прословутия Дяволски остров и да напише книгата „Папийон“ (“Papillion”), в която подробно описва трудностите, жестокостта в затвора и опитите си за бягство. Но колко реални са неговите истории?
Папийон е роден на 16.11.1906 година в Ардеш, Франция. Майка му умира, когато той е на 10 години и двете му по-големи сестри го отглеждат. На 17-годишна възраст Папийон влиза във френската армия. След 2-годишна служба той напуска армията и става част от криминалния живот на Франция.
Анри станал крадец и разбивач на сейфове. През 1931 година, в деня на 26-тия си рожден ден, Папийон е обвинен за убийството на сводника Ролан льо Пети, който предоставял информация на полицията. До смъртта си през 1973 година Папийон отрича да е извършил това престъпление. Това обаче няма никакво значение, защото съдебният процес срещу него продължава само един ден и тъй като и преди това е бил задържан, Папийон бил признат за виновен и осъден на тежък доживотен труд зад решетките.
Дяволският остров е един от трите острова, намиращи се на границата между Атлантическия океан и Карибско море. И трите (Дяволския, Кралския остров и Ил Сен-Жозеф) са част от територията на Френска Гвиана. Островната група е предназначена за политически затворници, като най-популярният от тях е Алфред Драйфус. По-опасните били изпращани на Кралския остров, а най-опасните – на Ил Сен-Жозеф, където прекарвали живота си в самота, тишина, мълчание и допълнителни наказания, извършвани в пълна тъмнина.
Островите били известни с жестокостта и тежките условия на труд. Там нямало нужда от голяма охрана, тъй като се считало, че никой затворник не може да избяга. Ако някой се опитал да го направи, щял много бързо да бъде изяден от акулите, обитаващи океанските води. И ако все пак се разминел с акулите и достигнел до сушата по някакъв невероятен начин, там го очаквали джунгли, болести и паразити.
Островната група била наричана „Le Bagne”. В края на революцията затворниците са освободени, а затворът бил изоставен за няколко години. Всички престъпници били преместени в затвори във Франция, но през 1850 година принц Луи Наполеон решава, че 6000-те затворници, обитаващи затворите по това време, са огромна тежест за бюджета на страната, а затворите не давали нищо, освен лоша среда на задържаните, които ставали все по-неморални. Затова Наполеон сметнал, че решението е затворниците да бъдат изпратени да вършат тежък физически труд във френските колонии. На 31.03.1852 година 298 затворника са изпратени, в наскоро обновения затвор във Френска Гвиана. През годините, в които е работил, в затвора е имало 70 000 лишени от свобода, от които 530 са жени.
Лишените от свобода били водени в затвора с кораби, отплаващи от Франция. Те били държани в големи клетки на кораба, а пътуването било дълго – около 3 седмици. След това им извършвали медицински прегледи и им предоставяли униформи. Престъпниците били разделяни на няколко категории – политическите изменници били изпращани на Дяволския остров, престъпниците, които вече са излежавали присъдите си във Франция, но били считани за заплаха за обществото, оставали в Сен Лоран-дьо-Марони, а останалата част (която представлявала мнозинството от затворниците) били изпращана в някой от 20-те трудови лагера.
През 1969 година Анри Шариер пише книгата „Папийон“, за която твърди, че е негова автобиография, въпреки че сега се смята, че съдържа „около 75% истина“. Книгата се превръща в бестселър и е преведена на множество езици. В книгата Папийон (или Папи, както бил наричан от приятелите си зад решетките) описва живота си в затвора и дава на публиката детайли около опитите му за бягство. Той споделя, че е решил да опита да избяга още от момента, в който е прекрачил прага на затвора.
Първи опити за бягство
Папийон твърди, че във френския затвор среща Луи Дега, докато очакват транспортирането си към Френска Гвиана. Папийон обещава да пази Дега щом пристигнат. Те двамата и още един затворник на име Фернандес били заедно в болницата, когато планирали първия си опит за бягство. На третата седмица пристигнал още един мъж – Хуанес Клусиот, който веднага решил да се включи в плана. Тримата решили да използват крачетата на леглата, за да ударят гардовете в болницата, след това да прескочат болничните стени и да се пуснат по течението на реката. Планът се променил малко, когато още един затворник предложил да осигури лодка. Фернандес и Дега са изписани от болницата и това провалило плана им, но Папийон и Клусиот си намират друг човек, който да участва.
В крайна сметка тримата мъже прескачат оградата на болницата, а Клусиот счупва крака си. Успяват да се измъкнат, но човекът, който е трябвало да им помогне, им осигурил счупена лодка. След множество премеждия Папийон достига до индийски лагер в Гуахира. Той решава да отиде в манастир, но е заловен от колумбийската полиция. Прекарва няколко месеца в различни затвори, преди да бъде екстрадиран и изпратен обратно във Френска Гвиана. След този случай, Папийон прави още няколко опита за бягство, които също се оказват безуспешни.
Последен опит
Отчаян, но непреклонен пред решението си да избяга, Папийон се преструва на невменяем и дори фалшифицира документ, с който да удостовери това свое състояние. Целта му е да бъде изпратен на Дяволския остров, тъй като смятал, че там ще има най-голям шанс наистина да успее да се сдобие със свободата, която така силно желае. По това време той е на 35 години и вече бил направил 8 опита за бягство.
На Дяволския остров Папи прекарва много часове, седнал върху прословутия „камък на Драйфус“, за който се говорело, че бил любим на Алфред Драйфус и самия той прекарвал много време, стоейки на него. Папи прави последния си опит за бягство, изобретявайки си импровизиран сал от кокосови орехи, който хвърля в океана, а след това и той скача след него.
Пристигайки във Венецуела, Папийон е заловен за пореден път. Сега той решава да приеме съдбата си и да не прави повече опити да бяга. В крайна сметка е освободен от революцията и дори му е дадена лична карта, в която се посочва, че е жител на Венецуела. Годината е 1945.
Историята определено е вълнуваща, но дали наистина се е случило така, както Папи твърди? Много други автори и критици смятат, че в книгата има само 10% истина. Затворниците, живели с него, по-късно твърдят, че той е „сглобил“ сюжета на книгата от историите на други хора. И все пак никой не знае какво действително се е случило. Папи живее във Венецуела до смъртта си през 1973 година. Има съпруга и става собственик на два ресторанта. Той пише втора книга – „Banco”, в която описва живота си след затвора. Дали наистина е успял да избяга от Дяволския остров върху „сал“, направен от кокосови орехи? Оставяме на вас да прецените.
