Мнозина са чували за прочутите скандинавски воини – берсеркерите. Посредством специални психологически техники, а според някои изследователи и чрез определени гъби и билки с наркотично въздействие, те се докарвали до състояние на огромен прилив на енергия – „амок“, ставали безчувствени към болки и били способни сами да се сражават срещу десетки врагове. Техните противници изпадали в ужас, дори само при вида на един-единствен берсеркер, който съкрушавал и убивал вражеските воини, сякаш бил обсебен от злите духове на войната и смъртта. Старите автори пишат следното за берсеркерите (според някои изследователи тази дума означава „мечкоподобен“):
„Один умеел да прави така, че неговите хора влизали в боя без доспехи и били като бесни кучета и вълци, гризели щитовете, а по сила се сравнявали с мечките и биковете. Те убивали хората и не можели да бъдат победени нито с огън, нито с желязо.“
Но по-малко се знае за улфхеднарите. Ако се преведе буквално, „улфхеднар“ означава „вълкоглав“. Често ги наричали „воини-вълци“. Те преминавали същия подбор, както и берсеркерите – привързвали ги към дърво с главата надолу и ги държали така, на границата между живота и смъртта, докато пред тях се откриело „тайнството на отвъдната страна“. След постигане на това „тайнство“ воините избирали пътя на берсеркер или улфхеднар и започвали обучението си. Берсеркерите „мечки“ били обучавани за сражения, като неистово силни воини, докато при улфхеднарите се наблягало повече на скоростта и тактиката. Ако направим историческа аналогия, берсеркерите можем да сравним със самураите, а улфхеднарите – с нинджите в старинна Япония.
И двата вида обучение предвиждали специална, макар и различна, психологическа подготовка. Неслучайно, улфхеднарите били „вълкоглави“ – те ставали майстори на засадите, нощните атаки, внезапните нападения, когато никой не ги очаквал. Често действали заедно, подобно на глутница вълци. Но са известни също и случаи, когато воините-вълци се сражавали сами, а специалната подготовка им позволявала да се бият с няколко противника. Те също можели да изпадат в състояние на амок, подобно на берсеркерите – и тогава силите им се увеличавали многократно. Но имало и разлика: при улфхеднарите този процес бил напълно контролиран и поради тази причина се задействали по-малко резерви на организма – затова, когато се сражавали самостоятелно, отстъпвали на берсеркерите.
Освен внезапните атаки и тайните удари, „вълкоглавите“ участвали и в открити сражения, което значително повишвало духа на обикновените войници – тъй като често именно те влизали в острието на главната атакуваща сила, пък и съставяли елитната стража от лични воини на конунгите и ярловете (скандинавските вождове). В някои легенди за улфхеднарите се говори именно като за „вълци“ – което не е изненадващо, защото в битки винаги носели само вълчи кожи и не уважавали доспехите. Някои твърдят, че изписвали по телата си руни, докато други отхвърлят това. Изследователите не са стигнали до единно мнение по този въпрос, защото при улфхеднарите явно се наблюдава култ към вампира-вълк, но конкретните ритуали и обреди ревниво се криели от непосветените.
Воините-вълци изчезнали около XII-ти век. Заедно с тях били изгубени начините за обучение, традициите и обичаите, които били характерни само за тях. Останали само легендите, които и досега вдъхновяват създателите на филми и книги за онези героични времена.
