„Най-прекрасни са пролетните цветове с червен нюанс – от бледо-розов до тъмно-ален. Вишнята има едри цветове и тъмнозелени листа на тънки клонки. Клончетата на цъфтящата глициния падат ниско-ниско на лилави гроздове с чудна красота… Разказвайки как Ян Гуйфей се срещнала с посланика на императора, авторът уподобил нейното обляно в сълзи лице като „цвят на круша, изкъпан от дъжда“. Това са редове от една прочута книга – „Записки под възглавката“ на Сей Шонагон.
Нека да се замислим… Сей Шонагон живее в Япония в периода 966-1017 г. По онова време в европейското средновековно общество все още не съществува литература в истинския смисъл на думата. Европейците четат (малцината, които умеят) антични автори и религиозни трактати. Книгите, които пишат, също са изцяло на религиозна тематика – тежки трактати по различни богословски въпроси. Никому не може и да хрумне да описва „пролетните цветове с червен нюанс“. А тук – лицето на плачещата придворна дама, прочутата китайска красавица Ян Гуйфей, е като „цвят на круша, изкъпан от дъжда“…
По принцип, Средновековието е епохата, в която разликата между културите на Азия и Европа достига своя максимум. Западът е потънал във военни сблъсъци, религиозни войни, връхлитат го нашествия – викинги, татари, турци. Просто неговите мислители нямат време да размишляват и описват цветовете на вишнята и нейните клонки. Разбира се, Япония също има своите конфликти и междуособици – но, така или иначе, периодът „хейан“ (794-1192) е сравнително спокоен. Именно в него Сей Шонагон написва своята прочута книга, която до ден-днешен се чете като образец на изящество във възприемането на околния свят.
Сей Шонагон е средновековна писателка и придворна дама в двора на младата императрица Тейси (Садако), съпруга на императора Ичиджо (Итидзьо). Нейната единствена книга „Записки под възглавката“ поражда литературния жанр „дзуйхицу“ (буквално – „следвайки четчицата“) в японската литература. Идеята е авторът да пише, без да се замисля, „следвайки четчицата“ за писане, каквото му хрумне в момента. За съвременни аналози на този стил може да се сметнат есето, очеркът, „потокът на съзнанието“. Всъщност, Сей Шонагон не е името на писателката, а нейното дворцово прозвище. Родена е в древния, но западнал род Киовара. Фамилията й се пише с 2 йероглифа, първят е „сей“. А „шонагон“ е дворцово звание – младши държавен съветник, което обикновено се давало на придворните дами с нисък ранг. Но изследователите смятат, че най-вероятно името й е било Киовара Нагико.
Прочутата й книга „Записки под възглавката“ може да се определи като есеистичен сборник – това са описания на битови епизоди от ежедневието, весели случки, стихове, природни картини, дворцови церемонии, поетични размисли, изящни къси разкази за обичаи и нрави. Тя представлява богат извор на информация за този период в средновековна Япония с много живописни и подробни сведения. Записките се състоят от „дан“-ове (степени). Оригиналният авторски текст и подредба не са достигнали до нас. В различните преписи и броят на дановете, и начинът на подреждане е различен.
Книгата започва с прочутия дан „През пролетта – изгревът“: „През пролетта – изгревът. Все по-бели са върховете на планините, ето, че те се озаряват в лека светлина. Облаците, докоснати от пурпур, се стелят по небето на тънки ленти…“. Способност за подобно фино, изящно и пленително по красотата си описание европейската литература ще достигне чак през ХІХ-ти век. Книгата завършва с кратък епилог, в който се разказва как е написана – без замисъл за публикуване, просто защото веднъж на разположение авторката се оказала купчина красива, елегантно оформена хартия. Някои данове са свързани по смисъл или чрез асоциации. Това позволява поне приблизително да се определи първоналната структура на книгата. Изследователите разделят дановете на „разкази за преживяно“, дзуйхицу и „изброявания“.
В чест на Сей Шонагон е назован кратер на Меркурий. Една достойна награда за такъв творец.
