Великият руски поет Александър Сергеевич Пушкин не бил прекален „гурман“ – изтънчен любител и познавач на готварските тънкости, но все пак разбирал от кулинария. Той обичал да си похапва, независимо дали в луксозен ресторант или от народните гозби на бавачката си Арина Родионовна. Неслучайно една от неговите гастрономически тънкости, записана в бележниците му, гласи: „Не отлагай за вечеря това, което можеш да изядеш на обяд!“ Поетът обичал простите ястия от руската народна кухня – печени картофи, ботвиня (студена рибена супа с листни зеленчуци), туршии от кисело зеле или мариновани ябълки. Любима му била именно туршията от ябълки, както и варенец – мляко, заквасено със сметана. Особено харесвал консервирани диви малини, подправени с ром и захар. Именно това поискал да яде малко преди смъртта си след тежкото раняване, получено на дуел.
Когато Пушкин заедно с още литератори – Жуковски, Вяземски, Плешчеев, основали литературното дружество „Арзамас“ (по името на града в Нижогородска област), на техните събрания винаги задължително се сервирала цяла печена арзамаска гъска. Това била специална порода, създадена през ХVІІ век. Отначало използвали гъските за боеве (по подобие на боевете с петли), а през ХІХ век открили и кулинарните им достойнства. Арзамаската гъска била едра почти колкото лебед и прочута с енергията и бойните си качества. Неслучайно тя станала и емблема на литературния кръжок.
Пушкин бил добре запознат с изисканите менюта на ресторантите в Санкт-Петербург и Москва. В стихотворението си „Пътни жалби“ поетът се оплаква, че му омръзнали постната храна и студеното телешко, като с меланхолия си спомня трюфелите от ресторант „Яр“. Поетът много харесвал студената сладка супа от малини и равен, която сервирали там. Днес тази супа е част от постоянното меню на това прочуто заведение под названието“Десертът на Пушкин“.
Но той посещавал не само изискани ресторанти. Отбивал се и в обикновени кръчми, макар висшето общество да смятало това за груба проява на лош вкус. Пушкин обичал да гуляе, а неотменна част от приятелските трапези по онова време били шампанското и „жжонка“ – горещ пунш с добавени плодове и карамелизирана захар. Ето какво пише той на жена си Наталия Николаевна: „Вечеряхме у Нашчокин, страхотна вечер беше! Шампанско, Лафит, горящ пунш с ананаси – и всичко за твое здраве, моя красавице!“
Пуншът „жжонка“ („жжëнка“ – може да се преведе като „парещо“, „парещница“) се получава от коняк, ром, шампанско и захар, а в сместа добавяли резени ананас – моден и скъп плод, и подправки. Сместа се кипвала. Върху голяма купа поставяли кръстообразно две вилици (хусарите използвали собствените си саби), а отгоре им слагали буца захар, която обливали с ром и го запалвали. Пушкин наричал жжонката „Бенкендорф“, в чест на шефа на полицията, защото пуншът усмирявал „бунта на гладния стомах“, каквато, погледнато в по-общ и социален план, била и една от функциите на жандармите.
Главната напитка на руската аристокрация от ХІХ век било шампанското. Споменавания на известни марки може да се срещнат в „Евгений Онегин“, „Моцарт и Салиери“ и още много пушкинови творби. Ето редове от незавършената глава на „Евгений Онегин“:
„Отначало тези разговори / между Лафит и Клико / бяха само приятелски спорове…“. „Лафит“ (Château Lafitte) – френско червено вино от избите на Ротшилд в Бордо, се сервирало в началото на обяда с основното ястие, а трапезата приключвала със студено шампанско. Днес цената на една бутилка „Шато Лафит“ от времето на Пушкин достига 160 хиляди долара.
Поетът завършва романа си „Евгений Онегин“ със стиховете: „Блажен е онзи, който напусне рано празника на живота / преди да е допил виното от свойта чаша…“. За Александър Сергеевич Пушкин тези стихове стават пророчески. Той умира на 37 години от рани, получени на дуел, докато защитава честта на съпругата си.