„Учи се да чакаш!“ – това е първият и главен принцип на прочутите невидими воини: японските нинджи. Да се чака – независимо от болка, гняв, страх, умора. Да се чака, докато бъде прекрачено собственото „аз“. Този принцип е най-точно изразен от известния японски майстор на двубоя с мечове Минамото Мусаши, чиито напътствия били високо ценени в клановете на нинджите. Той учи, че един воин трябва да си представи, че вече е мъртъв. Тогава ще се избави от страха пред смъртта и от желанието за живот. Умът му ще стане като чисто огледало, което веднага отразява промените във външния свят. Гледайки в огледалото, човек вижда само своето отражение и не забелязва самата полирана повърхност. Затова способността да останат неоткрити, нинджите свързвали с безстрастността и вътрешното спокойствие – които са резултат от абсолютно самообладание.
Смятало се, че всеки пръст на ръцете е свързан с определено космологично начало – например, с някой от 5-те елемента на традиционната китайска философия (метал, огън, вода, дърво и земя) или нещо друго. Подобни знания развивали ума и тялото. Нинджата чувал звуци, недостъпни за обикновения човек, умеел да се движи незабелязано и стремително, като полъх на вятъра.
Най-опитните нинджи преминавали курс по каруми-дзюцу – изкуството да намаляваш теглото на тялото си. Майсторите на китайския ци-гун и до ден-днешен демонстрират тези умения. Благодарение на тях бойците правят високи скокове, нанасят удари с крака, ловко се придвижват по дърветата, опирайки се на малки клончета.
Нинджите не спазвали „кодекс на честта“. Тяхната задача била да се появят неочаквано пред по-многоброен враг, да нанесат внезапен удар с кинжал или меч, да сипят отрова и да изчезнат така изненадващо, както са се появили. Благодарение на тренировки, още от детските години, те можели без вреда за себе си да изкълчват раменните, лакътните и тазобедрените си стави. Това им помагало, извивайки се като змия, да се освободят от стегнати въжета или да се преструват на мъртви, легнали в немислими пози. Нинджите се стараели да избягват пряк сблъсък и не разчитали да бъдат по-силни от самураите. Тяхната задача била да „дойдат от нищото“, да нанесат решаващ удар и отново да изчезнат в нищото.
В действителност нинджата постигал „невидимост“, като действал под прикритието на нощта, освен това използвал и хипноза. В базовите умения на един нинджа влизали не само наблюдение и подслушване, но и анализ, записване, рисуване и шифроване на получената информация. Той трябвало да знае китайски език (най-малко), фортификация и картографиране, да разбира от стратегия и тактика. Нинджите изучавали внимателно 7-те човешки типа според представите на древните китайци.
Освен това, всяка от школите по нинджюцу формирала свои оригинални бойни изкуства. Така например, Гекху-рю обучавала в умението врагът да бъде изваден от строя, като с върховете на пръстите се ударят болевите точки по тялото му. Кото-рю практикува изкуството на хипнозата и се специализирала в счупвания и изкълчвания на крайници. Юосин-рю изисквала особено майсторство във владеенето на мечове, дротици и копия.
Правилата изисквали в никакъв случай да не се разкрива пред противника принадлежността към дадена школа. При опасност от залавяне нинджата предпочитал да обезобрази лицето си и да унищожи всички признаци, които могат да го идентифицират като член на даден клан.
Всеки предмет се превръщал в оръжие в ръцете на опитния воин. Характерни оръжия на воина-нинджа били:
– кусаригама – селски сърп с дръжка, прикрепена към него с дълга верига;
– нунчаку – две палки със синджир за вършеене на зърното;
– тонфа – дръжката на ръчна мелница за зърно (тонфата вече се използва от полицията по цял свят – това е палката с къса напречна дръжка, която често виждаме върху коланите на полицаите).
Нинджато или както още се нарича – Шинобикатана, е мечът, използван от нинджа
Специална категория подръчни седства били „тонки“ – малки предмети. По време на секс жената-нинджа – „куноичи“, неусетно забивала в определена точка върху тялото на жертвата обикновена игла. Понякога смъртта идвала веднага – а друг път чак след 2-3 дни човекът умирал в страшни мъки. Понеже видими причини нямало, се пораждали слухове за духове-убийци, което само увеличавало легендите за нинджите.
Към „тонки“-те спадали и прочутите шурикени: пластини за мятане във формата на звезда с различен брой лъчи. От тях нямало спасение, ако били хвърлени от разстояние 20-25 метра ветрилообразно с умела ръка и в количество десетина броя. Особено, ако били намазани с отрова. Огнестрелни оръжия нинджите използвали крайно рядко, защото разкриват стрелеца. Предпочитали сарбаканите – тръби за издухване на отровни стрели.
Въобще, в средновековна Япония не съществувала единна „система нинджюцу“ като универсален стил. Нинджите използвали доста широко психотренинга, но в това нямало нищо свръхестествено. Днес вече начините за тяхното обучение са напълно достъпни системи за физическа и психологическа подготовка – и по цял свят съществуват много школи, където се преподава „изкуството на търпението“ като начин за хармонично развитие на човека.