Още

    Търпеливи и смъртоносни

    „Учи се да чакаш!“ – това е първият и главен принцип на прочутите невидими воини: японските нинджи. Да се чака – независимо от болка, гняв, страх, умора. Да се чака, докато бъде прекрачено собственото „аз“. Този принцип е най-точно изразен от известния японски майстор на двубоя с мечове Минамото Мусаши, чиито напътствия били високо ценени в клановете на нинджите. Той учи, че един воин трябва да си представи, че вече е мъртъв. Тогава ще се избави от страха пред смъртта и от желанието за живот. Умът му ще стане като чисто огледало, което веднага отразява промените във външния свят. Гледайки в огледалото, човек вижда само своето отражение и не забелязва самата полирана повърхност. Затова способността да останат неоткрити, нинджите свързвали с безстрастността и вътрешното спокойствие – които са резултат от абсолютно самообладание.

    Смятало се, че всеки пръст на ръцете е свързан с определено космологично начало – например, с някой от 5-те елемента на традиционната китайска философия (метал, огън, вода, дърво и земя) или нещо друго. Подобни знания развивали ума и тялото. Нинджата чувал звуци, недостъпни за обикновения човек, умеел да се движи незабелязано и стремително, като полъх на вятъра.

    Най-опитните нинджи преминавали курс по каруми-дзюцу – изкуството да намаляваш теглото на тялото си. Майсторите на китайския ци-гун и до ден-днешен демонстрират тези умения. Благодарение на тях бойците правят високи скокове, нанасят удари с крака, ловко се придвижват по дърветата, опирайки се на малки клончета.

    Нинджите не спазвали „кодекс на честта“. Тяхната задача била да се появят неочаквано пред по-многоброен враг, да нанесат внезапен удар с кинжал или меч, да сипят отрова и да изчезнат така изненадващо, както са се появили. Благодарение на тренировки, още от детските години, те можели без вреда за себе си да изкълчват раменните, лакътните и тазобедрените си стави. Това им помагало, извивайки се като змия, да се освободят от стегнати въжета или да се преструват на мъртви, легнали в немислими пози. Нинджите се стараели да избягват пряк сблъсък и не разчитали да бъдат по-силни от самураите. Тяхната задача била да „дойдат от нищото“, да нанесат решаващ удар и отново да изчезнат в нищото.

    В действителност нинджата постигал „невидимост“, като действал под прикритието на нощта, освен това използвал и хипноза. В базовите умения на един нинджа влизали не само наблюдение и подслушване, но и анализ, записване, рисуване и шифроване  на получената информация. Той трябвало да знае китайски език (най-малко), фортификация и картографиране, да разбира от стратегия и тактика. Нинджите изучавали внимателно 7-те човешки типа според представите на древните китайци.

    Освен това, всяка от школите по нинджюцу формирала свои оригинални бойни изкуства. Така например, Гекху-рю обучавала в умението врагът да бъде изваден от строя, като с върховете на пръстите се ударят болевите точки по тялото му. Кото-рю практикува изкуството на хипнозата и се специализирала в счупвания и изкълчвания на крайници. Юосин-рю изисквала особено майсторство във владеенето на мечове, дротици и копия.

    Правилата изисквали в никакъв случай да не се разкрива пред противника принадлежността към дадена школа. При опасност от залавяне нинджата предпочитал да обезобрази лицето си и да унищожи всички признаци, които могат да го идентифицират като член на даден клан.

    Всеки предмет се превръщал в оръжие в ръцете на опитния воин.  Характерни оръжия на воина-нинджа били:

    – кусаригама – селски сърп с дръжка, прикрепена към него с дълга верига;

    – нунчаку – две палки със синджир за вършеене на зърното;

    – тонфа – дръжката на ръчна мелница за зърно (тонфата вече се използва от полицията по цял свят – това е палката с къса напречна дръжка, която често виждаме върху коланите на полицаите).

    Нинджато или както още се нарича – Шинобикатана, е мечът, използван от нинджа

    Специална категория подръчни седства били „тонки“ – малки предмети. По време на секс жената-нинджа – „куноичи“, неусетно забивала в определена точка върху тялото на жертвата обикновена игла. Понякога смъртта идвала веднага – а друг път чак след 2-3 дни човекът умирал в страшни мъки. Понеже видими причини нямало, се пораждали слухове за духове-убийци, което само увеличавало легендите за нинджите.

    Към „тонки“-те спадали и прочутите шурикени: пластини за мятане във формата на звезда с различен брой лъчи. От тях нямало спасение, ако били хвърлени от разстояние 20-25 метра ветрилообразно с умела ръка и в количество десетина броя. Особено, ако били намазани с отрова. Огнестрелни оръжия нинджите използвали крайно рядко, защото разкриват стрелеца. Предпочитали сарбаканите – тръби за издухване на отровни стрели.

    Въобще, в средновековна Япония не съществувала единна „система нинджюцу“ като универсален стил. Нинджите използвали доста широко психотренинга, но в това нямало нищо свръхестествено. Днес вече начините за тяхното обучение са напълно достъпни системи за физическа и психологическа подготовка – и по цял свят съществуват много школи, където се преподава „изкуството на търпението“ като начин за хармонично развитие на човека.

    Предишна статия
    Следваща статия

    Още публикации

    Коментари

    ВАШИЯТ КОМЕНТАР

    Моля, въведете коментар!
    Моля, въведете името си тук

    Мобилно приложение за Android и iOS

    Най-нови