Мнозина смятат, че системата за управление на немската армия през Втората световна война била точна, стриктна и перфектна, както и се полага на германския характер. Но количеството хора, които вярват в нещо, не е доказателство, че то е вярно. И до днес има доста, които вярват, че Слънцето се върти около Земята…
„Вождът“ (както се превежда „фюрер“) на немския народ –Хитлер, заемал множество длъжности в партийната, държавната и военна йерархия: лидер на нацистката партия, канцлер на Райха, президент на Германия, военен министър, върховен главнокомандващ на Вермахта (всички въоръжени сили), командващ сухопътните войски.
Горе-долу така било и при Сталин: генерален секретар на Централния комитет на партията, председател на Съвета на народните комисари (министър-председател), върховен главнокомандващ.
Разлика обаче имало, и то много важна.
При Сталин всички лостове на властта се събирали на едно-единствено място, независимо в качеството на какъв трябвало да вземе решение. Всички доклади, рапорти, доноси, информационни сводки пристигали при секретаря му Поскребишев. Той обработвал цялата информация и я докладвал на шефа си.
При Хитлер обаче, за всяка негова длъжност съществувала отделна канцелария. Фюрерът имал 5 такива канцеларии, всяка със свой апарат служители. И естествено, всяка такава структура се стремяла към лидерство, да изтласка останалите и да получи по-голямо влияние върху „началството“. Всяка издавала заповеди и разпореждания все от името на лидера на германския народ – и изобщо не се интересувала от заповедите и разпорежданията на другите четири структури. Резултатът от всичко това бил хаос, объркване и интриги между служителите на различните администрации.
На същия принцип функционирала и системата на въоръжените сили на нацистка Германия. Всяка армия по цял свят има един мозък – Генералният щаб. Но в немската армия по времето на Хитлер имало не един, а цели три мозъка, т.е. три напълно независими един от друг генерални щаба: на сухопътните войски, военно-въздушните сили и военно-морския флот. Всеки от тези щабове планирал своите действия самостоятелно и отделно от другите. Имало и SS-войски, които били подчинени пък само на Химлер, а той се подчинявал директно на фюрера.
Разбираемо е, че трите генерални щаба и командването на войските на SS няма как да координират точно действията си. Всеки се ръководел от личните си ведомствени интереси и опитвал да води войната така, както на него му било изгодно. Например: когато сухопътните войски имали нужда от подкрепа на авиацията на даден участък от фронта, трябвало да се молят на ръководството на ВВС да изпрати самолети – но, ако щабът на ВВС искал да запази своите сили, можел да откаже, като измисли най-различни предлози. Всеки немски щаб планирал самостоятелно своите операции, разгръщал отделни системи за управление и свръзка. Всичко това имало крайно отрицателно влияние върху бойните действия.
При Сталин нямало нищо подобно. Системата му за управление била проста и ефективна. Ако вземем същия пример: когато сухопътните войски имат нужда от авиационна подкрепа, Генералният щаб (който е само един) заповядва на командването на ВВС да изпрати самолети. Заповядва – защото това командване му е подчинено. А не се моли, както при германците – където били на едно и също ниво в йерархията.
Във вермахта командирът на групата армии при нужда от самолети трябвало да се свърже с щаба на Хитлер като главнокомандващ. Хитлер трябвало да се свърже с Гьоринг и да му даде заповед. Гьоринг, от своя страна, трябвало да се свърже с командира на въздушния флот и да му заповяда да изпрати самолети. Той пък трябвало да заповяда на командира на ескадрилата и чак тогава самолетите щели да излетят. Да, дисциплина и ред има и тук – но докато се извърви пътят по тази дълга верига, самолетите може вече и да не са необходими.
Вярно е, че има и втори вариант. Командирът на сухопътната част може директно да се свърже с командира на въздушната ескадрила и да помоли да му бъде помогнато с авиация. Но именно да помоли – а на молителите често се отказва.
По този начин в немската армия сухопътните, авиационните и военноморските офицери трябвало да се пазарят като продавачки на пазара. Това въобще не е военен подход, а някакво подобие на търговски преговори. Така било навсякъде и по всички фронтове – на Източния фронт, в Африка, Франция, Гърция, Италия, Югославия…
Разбира се, Хитлер мислел над проблема, как да организира ефективното управление на 3-те независими един от друг Генерални щабове. Но не измислил нищо друго, освен да постави над тях още 2 щаба, които също били независими един от друг – щаб на Върховното главно командване на Вермахта, начело с фелдмаршал Кайтел и щаб на Оперативното ръководство на Вермахта, начело с генерал-полковник Йодъл. Както лесно може да се досетим, това причинило още по-голям хаос. Новите щабове опитвали да докажат своята необходимост и започнали да се месят във военните операции на отделните фронтове, да изпращат заповеди и директиви, които често противоречали на заповедите и директивите на генералните щабове. А SS-войските изобщо не се подчинявали на цялата тази грамада от щабове.
Така, отношенията между немските структури напомняли отношенията между мускетарите и гвардейците на кардинала от романа на Дюма. Всяка структура се сражавала за себе си и снабдява само себе си. Как би могла да победи в такава ситуация?
Между другото, дори Гьобелс признал превъзходството на съветската система на управление. В края на войната той заявил, че немските пирамиди от заповеди, инструкции и разпореждания съсипали Германия. Но вече било късно за такива прозрения.
