1920-те години били весели и безгрижни за Америка. Бурен икономически растеж, увеличаване на доходите на всички слоеве от населението, бързо техническо развитие. Американците забогатявали и се наслаждавали на живота. Тази епоха по-късно била наричана по различни начини – „златните двадесет“, „джазовите двадесет“, „просперитетът“.
Страната слушала джаз, танцувала, пиела контрабандно уиски в подземни заведения. И, разбира се, работела. Смятало се, че честният труд гарантира успеха на всеки човек.
Всъщност, точно така било до 24 октомври 1929 г., когато фондовият пазар на Уолстрийт се сринал. Акциите на най-сигурните компании, чиято стойност дотогава непрекъснато нараствала, стремглаво полетели надолу. Този ден веднага бил наречен „черният четвъртък“. Но го последвали черен понеделник и черен вторник.Само за една седмица борсова паника пазарът загубил повече пари, отколкото правителството на САЩ похарчило по време на Първата световна война.
Отначало този катастрофален спад нямал особени външни прояви. Уинстън Чърчил, който посетил Америка през 1929 г., биле учуден от спокойствието на фондовата борса.
Строгите правила забранявали на брокерите да тичат и да повишават глас. Според Чърчил: „… те бродеха като обезпокоени мравки в бавен филм, като си предлагаха огромни пакети акции на една трета от предишната цена“.
Но няколко дни по-късно сър Уинстън пише в дневника си: „Пия кафе. Покрай прозореца ми прелетя някакъв мъж. Нещастникът скочил от 15-ия етаж“.
Това самоубийство било само първата лястовица. През следващите седмици вълна от самоубийства заляла Щатите. И станало ясно, не само отделни дни са оцветени в черно – а целият живот на най-щастливата страна в света.
Година по-късно улиците на големите американски градове, преди облени в светлини, започнали да тънат в мрак. Предишните разходи за енергия вече не били по джоба на Америка. Цели семейства се самоубивали, защото банките отнемали жилищата им, чиято ипотека не можели да плащат.
Но какво се случило с Америка? Защо срутването на фондовата борса се превърнала в катастрофа за милиони хора?
Тогавашната икономика се развивала трескаво, на скокове, от криза към криза. Няколко години подем задължително се сменяли с регрес.
Причината се криела в свръхпроизводството.
В стремежа си да реализира печалба, промишлеността произвежда повече стоки, отколкото хората биха могли да купят. Складовете се задръствали и предприятията спирали работа и уволнявали работници. Търсенето намалявало, защото безработните нямали пари да купуват.
Постепенно излишъците се пласирали, повявявали се нови технологии, наемали се нови работници и икономиката отново тръгвала нагоре – до следващата криза.
По време на „златните 20“ периодът на възстановяване надминал всички предишни толкова много, че хората повярвали в окончателно настъпване на епохата на просперитета.
В същото време светът се свличал в бездната. Богатствата на неголяма група милионери нараснали многократно. Правителството се грижи главно за техните интереси поради проста причина: смятало се, че големите предприемачи са основна движеща сила на икономиката. Ако бизнесът е добре, тогава неговото благосъстояние автоматично ще премине към по-ниските слоеве на обществото.
Поради тази политика данъците за богатите били намалени с около 25%.
До 1929 г. 1/1000 част от американското население получавала 42% от всички пари. А доходите на основната маса намалявали.
Но това са само статистически данни, а в реалния живот повечето американци се чувствали добре, защото всичко необходимо се купувало на кредит. Масовото кредитиране е изобретение на XX-ти век. Изглеждало, че то може да премахне проблемите на икономиката.
От една страна, собственикът на завода не иска да повишава заплатите на работниците, а от друга – иска те да купуват продукцията му.
Изходът е намерен – разсрочено плащане. Но след известно време бизнесменът, който дава своите стоки на кредит, е изправен пред недостиг на пари за закупуване на суровини и за подновяване на производството. Но това не е проблем! Той на свой ред взема кредити от банките. Всички са доволни и щастливи.
Междувременно, проблемът с липсата на средства не изчезва никъде, а просто се отлага във времето.
Така през 1929 г. стойността на ценните книжа надхвърлила 1.5 пъти парите в обращение. Американската икономика се превърнала в огромен сапунен балон.
Няколко месеца преди „Черния четвъртък“ банките се усетили и започнали да ограничават даването на кредити срещу ценни книжа. Но вече било късно.
Акциите спрели да растат. За най-умните играчи това било сигнал да продават.
Но първите големи продажби на акции довели до верижна реакция.
Курсът на ценните книжа рухнал. Ако на 1 октомври 1929 г. стойността на акциите, котирани на Уолстрийт, достигала 87 милиарда долара, то само месец след това – на 1 ноември, тя падна до 55 милиарда, а през март 1933 г. общата им стойност била само 19 милиарда долара, т. е. намаляла с около 4,5 пъти.
Започнали масови разорявания на компании и частни лица, участващи в борсовите игри. Именно тази част се застрелвала, давела и скачала от прозорците през първите седмици от кризата. Сетне дошъл ред на техните кредитори, които успявали да върнат парите си и също се разорявали.
Чрез веригата от неплащания кризата обхванала цялото американско общество и плъзнала в Европа. Всички държави се втурнали да защитават пазарите си от чуждестранни стоки. Започнали търговски и валутни войни. От тях до истинските имало само една крачка.
От 1929 г. до 1933 г. фалирали над 100 хиляди предприятия, а безработицата нараснала от 3,2% на 28%. Десетки милиони хора останали без работа.
Вчерашните „бели якички“ продавали ябълки и лъскали обувки, а техните началници ставали хамали, само за да не позволят семействата им да умрат от глад.
В градовете се редели на дълги опашки за безплатна супа. Само в Ню Йорк в кулминацията на кризата 3 хиляди души умрели от глад. Повече от 2,5 милиона американци се превърнали в клошари.
Безработни мъже, пред кухня за безплатна супа в Чикаго, отворена от Ал Капон, в годините на Голямата депресия.
В покрайнините на градовете се разраствали „хувървили“ – струпвания на колиби от дървени сандъци и картонени кутии, наречени на президент Хувър, чието управление било в най-трудните години.
Понякога бездомниците се опитвали да откраднат нещо пред очите на полицаите, за да стигнат до затвора, където им бил осигурен поне покрив над главата и безплатна храна.
Тогава в 1933 г. станало известно, че Съветският съюз, където индустриализацията била в разгара си, търси 6 хиляди строители и инженери. Слухът се разпространил много бързо. Писма до съветското посолство, което било току-що открито, на 16 ноември, се посипали от всички части на Америка. 100 000 специалисти с най-висока квалификация кандидатствали за свободни работни места. Много от тях били приети на работа в СССР.
Но богатите също плачели. Милионерът Конрад Хилтън затворил цели етажи в своите хотели и изключи телефоните в стаите, за да спестява от тях по 15 цента на месец. Компанията „Бетлим стийл“ уволнила 8000 работници, изгонила ги от къщите, които сама им била построила, а след това изравнила сградите със земята, за да не плаща данъци върху недвижимите имоти.
Най-яркият пример за банкрут бил крахът на разпадането на мултимилионера Самюъл Инсъл. Погубила го алчността. Заедно с Томас Едисон той основа легендарната „Дженерал Електрик“.
Но похарчил парите си за изкупувани на контролни пакети в различни компании. Дали го под съд за измами с ценни книжа. Оправдали го, но загубил богатството и репутацията си. Самуюъл умрял в бедност на една от метростанциите в Париж през 1938 г.
До пролетта на 1933 г. много банки били фалирали. Обсаждали ги огромни тълпи, които искали парите си.
Но новият президент Рузвелт издал указ да бъдат затвори всички банки за 4 дни и забранил износа на златни, сребърни и хартиени пари от страната. Мерките сработили. След отварянето те заработили в нормален режим.
Франклин Делано Рузвелт /Уикипедия/- 32-и Президент на САЩ
Сетне президентът се погрижи за помощ на гладните, като отделил 500 милиона долара.
За да помогне на земеделските производители, на които отнемали земите и инвентара за невърнати кредити, Рузвелт издал закон за мораториум върху дълговете на земеделските производители, както и закон за възстановяване на селското стопанство. За да се предотврати изгонването на хората от домовете им, държавата поела дълговете по жилищните заеми. След това била създадена Федералната служба по заетостта. На безработни за пръв път започнали да плащат обезщетения. Но най-важната мярка бил законът за възстановяването на промишлеността. В съответствие с него американското производство започнало да се управлява от държавата, за да се избегне повторение на кризата. Сега правителството регулирало цените и количеството произведени стоки. Индустриалците били задължени да координират със синдикатите минималната работна заплата и максималното работно време. А в края на първата година от управлението на Рузвелт бил отменен втръсналият на всички „сух закон“…
Франклин Рузвелт наистина извадил Америка от кризата, за което получил народната любов и още 3 президентски мандата.
Но Голямата депресия продължила до края на 30-те години.Тя свършила едва с началото на Втората световна война.
…Веднага щом загърмели оръдията, американската индустрия получила заповед за производство на оръжие. Още по-рано Хитлер осъзнал ползата от войната и успял да измъкне Германия от кризата, като натоварил икономиката с военни проекти още през 1936 г.
Именно затова, когато на 1 септември 1939 г. американският посланик в Париж докладва за нахлуването на германски войски в Полша, Рузвелт радостно възкликнал:
– Най-после, чудесно! Бог да ни е на помощ!
