Някои древни митове и хроники, които са достигнали до нас, разказват, че в дълбокото минало имало епоха, когато в небето над Земята не съществувала Луна.
Това пише през V в. пр. Хр. гръцкият философ и астроном Анаксагор от Клазомен, ползващ неизвестни извори, които твърдят, че Луната е изникнала на небето дълго време след появата на Земята.
В ІІІ-ти век пр. Хр. той бил подкрепен от гръцкия философ и поет, главен библиотекар на Александрийската библиотека, Аполоний Родоски. В своето съчинение „Аргонавтика“ той цитира думите на друг философ – Аристотел, който век по-рано споменал в една от творбите си за древните жители в планинските райони на Аркадия (област в Пелопонес), които: „… се хранели с жълъди, когато на небето все още нямало луна“.
Писателят и историк Плутарх (46-120г.) пише за един от владетелите на Аркадия на име Проселен, което означава „пред-лунен“, а неговите поданици били „проселенити“ – първите обитатели на Аркадия.
Някои съвременни учени не отричат възможността за „безлунна“ фаза в историята на човечеството и изтъкват различни аргументи. Според една от хипотезите, някога Луната била самостоятелна планета в Слънчевата система, но поради някаква космическа катастрофа, се отклонила от орбитата си и станала спътник на Земята.
Сега ще разгледаме една от хипотезите:
В северната част на Боливия, недалеч от езерото Титикака, се намират развалините на древния град Тиахуанако.
Те са на височина почти 4000 метра, където растителността е много ограничена и теренът е лош за обитаване. Защо Тиахуанако се намира на такова място? Кой го е построил и кога? Такива въпроси си задали още първите европейци, които се озовали тук. Индианците по онези места вярвали, че такъв голям град не би могъл да бъде построен от обикновени хора, а само от изчезнало племе на великани. Европейците не вярвали във великани, но и сами смятали, че градът е изключително древен.
Боливийски изследователи твърдят, че Тиахуанако е основан преди минимум 12-17 хиляди години. Според други, възрастта на града е поне 250 хиляди години. Но дори и тази невъобразима древност не съответства напълно на резултатите от съвременните археологически и геодезически изследвания. Върху склоновете на котловината около Тиахуанако има следи от бреговете на древно езеро. Ако свържем някогашните срещуположни брегове с права линия, ще видим, че древната повърхност на водата е била разположена наклонено по отношение на сегашната. На разстояние от 620 км отклонението е повече от 300 метра. Ако прехвърлим тези данни в геоложките хоризонтали на земната повърхност, се оказва, че Андите в околностите на Тиахуанако са били остров в океана, чието ниво на водата достигало нивото на езерото Титикака – тоест, някогашната океанска вода е била на 4000 метра по-високо, отколкото сега! Освен това езерото Титикака е солено.
От това следва, че град Тиахуанако е построен на морски бряг, което се потвърждава от откритите на негова територия развалини на пристанищни съоръжения, раковини, изкопаеми останки на морски животни, изображения на летящи риби. Такова градско пристанище би могло да съществува само преди издигането на Андите до сегашните им нива. Но геолозите твърдят, че издигането на Андите и понижаването на нивото на Световния океан са станали през терциера (преди 60-70 милиона години). По времето, когато, според съвременната наука, на Земята не е имало хора. Някои находки обаче дават основания на т. нар. „опозиционери“ да оспорят този възглед. Това са артефакти, приличащи на изкуствени механизми и на следи от човешки крака в почвени слоеве отпреди десетки и стотици милиони години, които са многократно описвани.
А относно Тиахуанако имаме пълното право да си зададем въпроса: „Какъв процес може да доведе до издигането на Андите (т. е., до понижаването на нивото на океана) с 4 километра и до запазването им така до наши дни? Не е ли възможно такава глобална трансформация да бъде свързана с появата на Луната в земното небе?“
Прочетете повече за Загадъчният град-столица Тиахуанако
В това има логика, ако приемем, че по някакви причина самостоятелната дотогава планета Луна се е приближила до Земята на разстояние да бъде „захваната“ от нейната гравитация. Под въздействието на лунното привличане оформените дотогава континенти – известни в съответната литература като Пангея, Лемурия и т. н, както и океаните, започнали движение, което постепенно довело до днешната земна конфигурация.
Подобни процеси причинили силни земетресения и гигантски наводнения. Спомени за този кошмар са оцелели до наши дни. Ако приемем, че това е отразено в описанието на световния потоп (Библията, Битие, гл. 7, 8), значи „прераждането“ продължило около 375 дни.
А в гръцката митология има разказ за Фаетон, сина на бога на слънцето Хелиос, който взел колесницата на баща си, но не успял да задържи огнедишащите коне. Те толкова наближили Земята, че тя започнала да гори. За да предотврати глобалната катастрофа, Зевс ударил Фаетон със своята мълния, той пламнал и паднал в река Еридан.
Освен това, от дълго време се смята, че на Луната няма вода и никога не е имало. Но уредите, инсталирани от екипажите на корабите „Аполо“, опровергават тази „непоклатима“ истина. Те отчитат натрупвания на кристализирала водна пара, простиращи се на стотици километри над лунната повърхност. Анализирайки тези сензационни данни, Джон Фрийман от Университета „Райс“ в Тексас стига до още по-сензационно заключение. Според него, показанията им сочат, че водните пари се просмукват към повърхността от дълбините на лунните недра.
Това увеличава вероятността Луната да е била в началото самостоятелна планета със собствена атмосфера. Ето защо хипотезата, че някога Земята не е имала луна, а тя се е появила в даден палеоисторически момент над нея, не изглежда вече чак толкова налудничава.
