Канадският бобър външно се различава слабо от своя европейски събрат. Козината на „канадците“ не е по-лоша от тази на „европейците“. Ето защо, когато през ХVІІ век бобровите кожи от Канада започнали да пристигат в Стария свят, били охотно и активно изкупувани. А за „залежите“ от бобри избухнала съвсем истинска война.
Въобще, през Средновековието ценните животински кожи били наричани „мекото злато“. С течение на времето цената им ставала все по-висока, защото в Европа животните с такива кожи през ХVІІ в. били практически унищожени. Само в далечния Сибир все още имало самури и лисици. А в безбройните езера и реки на новооткритата гориста Северна Америка стотици хиляди бобри с ценни кожи строели своите бентове.
Когато корабите на британците и французите акостирали до бреговете на Новия свят, индианците им предлагали боброви кожи. Европейците незабавно оценили изгодната сделка – взетите срещу мъниста кожи се превръщали в съвсем истинско злато в Лондон, Париж и Амстердам. Започнала истинска „боброва треска“.
Индианците ирокези, които първи разбрали ползата от търговията с кожи, започнали да искат не само „огнена вода“, но пушки и ножове. А също и стоманени брадвички, които по-късно станали известни в цял свят като „томахавки“. До средата на XVII-ти век ирокезите почти напълно унищожили бобрите в своите земи и започнали да нападат съседите си.
Френските заселници, които също се оглеждали за бобри, започнали да нахлуват в индианските земи и да изграждат там свои укрепени търговски пунктове – фактории. В безкрайните канадски гори и по бреговете на Големите езера те се сблъскали с ирокезите, които не искали да дават ловните си полета на новодошлите. Отначало французите се опитали да преговарят с конкурентите. Но след това решили, че е по-изгодно да въоръжат други индианци и да ги насочат срещу ирокезите. Скоро войната между индианските племена обхванала по-голямата част от Североизточна Америка. Хуроните и мохиканите, подкрепяни от французите, воювали срещу ирокезите. А те нападали съседите си и френските селища. Накрая Франция била принудена да изпрати войски в Северна Америка.
Британците, като вековни съперници на французите, от своя страна започнали да помагат на ирокезите. Но в Канада позициите на Англия все още били слаби, затова ирокезите били победени. През 1701 г. в Монреал бил сключен договор, според който ирокезите не можели да воюват срещу Франция, а добивът на кожи се поставял под неин контрол.
На 28 май 1754 г. отряд на английската колониална милиция под командването на Джордж Вашингтон влязъл в престрелка с французите. Така бъдещият първи президент на Съединените щати започнал Седемгодишната война. Все пак, в интерес на истината, основните военни операции се водели в Европа.
Поводът били все същите боброви кожи – защото по това време в Европа цените им рязко скочили. Повечето от бобрите на територията до Апалачите вече били унищожени. Трябвало да се усвояват по-отдалечени територии, за да се отговори на нарастващото търсене. За целта най-подходяща била Канада, която тогава формално принадлежала на Франция, но Париж се отнасял доста пренебрежително към своята колония.
Бледоликите, които ловели бобри и други животни, били наричани трапери, от английската дума „трап“ – „капан“. Те живеели на земи, които официално принадлежали на Англия или Франция, обаче никой не ги контролирал. Траперите продавали не само кожи, но и индиански скалпове. Англичаните плащали за тях, при това не само за скалпове на воини, но и на жени и деца. Често траперите се събирали в отряди по 20-30 души и навлизали в нови и непознати земи. Не всички се завръщали; в края на краищата, индианците също събирали скалпове на своите врагове. А и в горите било пълно с хищни животни. Траперите са ярко и интересно описани в прочутите романи на Джеймс Фенимор Купър за Кожения чорап.
Именно тези хора били главната ударна сила във войната между Англия и Франция. От тях се формирала колониалната милиция. Големият проблем на Франция по това време бил, че тя се намирала на прага на революция, която щяла да разруши цялата държава – както обикновено правят успешните революции. Затова не можела да окаже ефективна помощ на своите поданици в далечната Канада.
След избухването на Седемгодишната война англичаните изпратили 8 000 войници в Северна Америка и извършили мобилизация там. Французите претърпели няколко поражения и накрая, в битката при Квебек, били окончателно разгромени. Съгласно мирния договор от 1763 г. Великобритания заграбила цяла Канада.
Тогава траперите се развихрили окончателно. На север и запад тръгвали вече стотици отряди ловци на бобри. С индианците не се церемонели. Ако срещали организирана индианска съпротива, викали на помощ редовната английска армия.
Няколко години по-късно капитани и полковници от американската армия, които британците сами научили да воюват, разгромили „червените мундири“ (както наричали британските войници заради цвета на униформите им) и провъзгласили създаването на независимите Съединени американски щати.
Траперите често плащали доста скъпо за кожите, които добивали. През 1817 г. от 117 ловци, които отишли в планините, се върнали живи само 21. Но общият им брой се увеличавал. Преди калифорнийската златна треска през 1848 г. добивът на кожи от бобри бил основен стимул за развитието на Колорадо и няколко други щата.
Същата причина водела до войни с местните индианци, които вече знаели отлично на какво способни бледоликите и убивали всички ловци на бобри, които срещали. Именно, за да бъдат защитени траперите, била изграден система от фортове, които станали аванпостове за придвижването на нови заселници през планините и за заселването на Калифорния.
Табела на компанията Hudson’s Bay над пункт за търговия с кожи – Уикипедия
Шамплеийн в битка срещу ирокезите.
