Първите ръчни гранати се появили още през ІХ-ти век. Това били керамични съдове с различна форма, пълни с познатите по онова време запалителни смеси (негасена вар, смола, сяра, селитра, „гръцки огън“). Сериозен поразяващ ефект имали предимно в морски битки, където представлявали сериозна опасност за дървените кораби. Такова устройство е китайският „бан“. Това е запалителна граната с корпус от кухо бамбуково стъбло. Вътре се поставял заряд от смола и черен барут. Стъблото се запушвало с вата и се използвало като усилена факла, понякога с примитивен фитил, съдържащ селитра.
Арабският „бортаб“ представлява стъклена сфера със смес от сяра, селитра и дървени въглища, снабдена с фитил и вързана с верижка за дървена палка. Така го описва Неджим ал-Рама в своя трактат „За изкуството да се сражаваш на кон и за различни военни машини“. Такива гранати имали не толкова поразяващ, колкото психологически ефект срещу настъпващия враг. В музеите по света са запазени повече от 100 неповредени ръчни гранати от стъкло, някои дори с фитилите.
Епохата на класическите осколочни (поразяващи с метални парчета) гранати започва през 1405 г., когато немският изобретател Конрад Кайзер фон Айхщат предложил за корпуса да се използва чупливият чугун – така броят на поразяващите фрагменти се увеличил значително. Гранати се използвали главно при обсада на крепости и при морски абордажи. Ефектът бил сравнително добър. Но те имали и значителен недостатък – взривателят. Тогава използвали тлееща дървена тръбичка с барутен пълнеж. Тя обаче често гаснела при удара си в земята, не давала точна представа колко време остава до взрива, избухвала прекалено рано или твърде късно, като позволявала на противника да се разбяга или даже да върне гранатата обратно.
През ХVІ-ти век се появява и терминът „граната“, с който сме свикнали. За пръв път го използвал в една от книгите си известният оръжейник от Залцбург Себастиан Геле, сравнявайки новото оръжие с плода нар (гранат), който при падане на земята разпръсква семената си.
През 1667 г. в английската армия били определени специални бойци (по 4 в рота) специално за ръчно хвърляне на гранати. Тези бойци били наречени „гренадири“ (от „граната“ – „гренада“). За гренадири били избирани само войници с отлична физическа форма и специална подготовка – колкото по-висок и силен е войникът, толкова по-далеч може да хвърли гранатата. Следвайки примера на британците, такива части създали армиите на почти всички държави. Но развитието на военната тактика постепенно свело до нула предимствата на ръчните гранати и от гренадирските части останало само названието, обозначаващо елитни бойни формирования. А ръчни гранати останали на въоръжение предимно в крепостните гарнизони.
Ръчната граната посрещнала ХХ-ти век като слабо използано, старо и забравено оръжие. Новият тип бойни действия с картечници, магазинни карабини и скорострелна артилерия принудило бойците да се заравят в окопи и блиндажи. В тези условия ефективността на огнестрелните оръжия рязко спаднала. И тогава си спомнили за забравените гранати. Но понеже все още нямало фабрично произведени, започнали да импровизират.
Първото използване на гранати през ХХ-ти век е регистрирано в Руско-японската война на 12 май 1904 г. близо до Цинчжоу. Японските гранати се състоели от използвани вече гилзи или бамбукови тръби, пълни с тротил, в които били вкарани запалителни тръбички за детонатори.
Примерите за използването на гранати от японците и руснаците по време на обсадата на Порт Артур показали на германците, че тези оръжия могат да се използват ефективно в немската армия. През 1913 г. в Германия започнало серийно производство на гранатата Kugelhandgranate 13.
На 28 юли 1914 г. започнала Първата световна война, един от най-мащабните въоръжени конфликти в историята на човечеството, в резултат на който престанали да съществуват четири империи. Оказало, че единствено Германия разполага със серийно произвеждана ръчна граната – сферичната Kugelhandgranate. Всички други трябвало да импровизират.
Войниците започнали да правят „домашни“ ръчни гранати от консервни, дървени и картонени кутии, омотани с бодлив тел или пълни с гвоздеи. Затова през 1915 г. британският инженер Уилям Милс създал доста удачен образец на граната, която била наречена Mills Bomb №5.
Малка и удобна, тази граната лесно се хвърляла от всяко положение. Но най-голямото предимство бил нейния взривател. Боецът можел да издърпа халката и след това спокойно да стиска гранатата в ръка, използвайки предпазния лост, в очакване на най-удобен момент за хвърляне.
Гранатата на Милс.
Французите взели предвид недостатъците на немските гранати – голям диаметър, неудобен за хващане корпус, несигурен взривател и слабо осколочно действие, и създали революционната за времето си граната F1. Тя представлявала олекотено, оребрено тяло, изработено от чугун с дупка за предпазителя, което било по-удобно за хвърляне от кръглото или дискообразно тяло на германските гранати. Зарядът се състоял от 64 грама експлозив (обикновено тротил или шнейдерит), а общото тегло на гранатата било 690 грама. В момента на взрива корпусът се разпадал на повече от 200 едри и тежки фрагмента, чиято начална скорост била около 730 метра в секунда.
Главният недостатък на френската граната бил взривателят – за да се задейства, трябвало той да бъде ударен в твърд предмет, след което граната се хвърляла. Добре, но ако боецът лежи в калта или снега и наоколо няма „твърди предмети“? Наложило се французите бързо да измислят взривател от типа на английския на Милс. Това и направили, като доста го усъвършенствали – британският бил неотделим от корпуса, докато френският се завинтвал допълнително. А поради външната прилика с формата на лимон, в много армии тя и нейните последващи разновидности станали известни като „лимонка“.
Ръчна граната, вид „Лимонка“ – Уикипедия
Именно „лимонката“ F1 се превърнала в основен прототип на ръчните гранати във всички армии по света до ден-днешен.
