Първите ръчни гранати се появили още през ІХ-ти век. Това били керамични съдове с различна форма, пълни с познатите по онова време запалителни смеси (негасена вар, смола, сяра, селитра, „гръцки огън”). Сериозен поразяващ ефект имали предимно в морски битки, където представлявали сериозна опасност за дървените кораби. Такова устройство е китайският „бан“. Това е запалителна граната с корпус от кухо бамбуково стъбло. Вътре се поставял заряд от смола и черен барут. Стъблото се запушвало с вата и се използвало като усилена факла, понякога с примитивен фитил, съдържащ селитра.
Арабският „бортаб“ представлява стъклена сфера със смес от сяра, селитра и дървени въглища, снабдена с фитил и вързана с верижка за дървена палка. Така го описва Неджим ал-Рама в своя трактат „За изкуството да се сражаваш на кон и за различни военни машини”. Такива гранати имали не толкова поразяващ, колкото психологически ефект срещу настъпващия враг. В музеите по света са запазени повече от 100 неповредени ръчни гранати от стъкло, някои дори с фитилите.
Епохата на класическите осколочни (поразяващи с метални парчета) гранати започва през 1405 г., когато немският изобретател Конрад Кайзер фон Айхщат предложил за корпуса да се използва чупливият чугун – така броят на поразяващите фрагменти се увеличил значително. Гранати се използвали главно при обсада на крепости и при морски абордажи. Ефектът бил сравнително добър. Но те имали и значителен недостатък – взривателят. Тогава използвали тлееща дървена тръбичка с барутен пълнеж. Тя обаче често гаснела при удара си в земята, не давала точна представа колко време остава до взрива, избухвала прекалено рано или твърде късно, като позволявала на противника да се разбяга или даже да върне гранатата обратно.
Продължете да четете
Влезте или се регистрирайте безплатно, за да отключите цялата статия.
Вход Регистрация
