Днес различни медии активно използват термина „хибридна война“. Но, всъщност, какво представлява тя и дали не е поредният пропаганден мит?
Обикновено под „хибридна война“ разбират враждебни действия, когато атакуващата страна не прилага класическо военно нахлуване – а съчетава различни видове диверсии с материалната и техническата подкрепа на активна опозиция или условни бунтовници на територията на противника. Такава „ограничена“ война теоретично позволява на нападателите да поддържат конфликта дълго време: финансовите им разходи и жертви ще бъдат несравнимо по-малко, отколкото в конвенционална война.
За пръв път терминът „хибридна война“ е използвaн от американските военни публицисти Джеймс Матис и Франк Хофман в статията Future Warfare: The Rise of Hybrid Wars, („Бъдещото воюване: възходът на хибридните войни“) написана през 2005 г. Тогава Хофман пояснява, че по негово мнение в хибридна война асиметричните (нетрадиционни) компоненти, например, партизани, са от първостепенно значение – докато в нормален военен конфликт тяхната роля се свежда по-скоро до отклоняване вниманието на вражеските сили.
Според повечето актуални съвременни представи, хибридната война съчетава методите на класическата война, диверсии / партизански действия и най-вече нови информационни технологии.
Но дали „хибридната война“ се е появила едва в наше време – или е използвана и по-рано?
Да си припомним Пелопонеската война (431-404 г. пр. Хр.) между съюзите на гръцки градове, предвождани от Атина и Спарта.
Атиняните превзели град Пилос, само на 70 километра от Спарта, с надеждата да предизвикат въстание на спартанските роби-илоти. Това би позволило на съюза, воден от Атина, да премине към действия, които днес се наричат „хибридна война“.
ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ ЗА Пелопонеската война ТУК
Други експерти виждат нейни признаци в германските войни на римския император Октавиан Август (12 г. пр. Хр. – 12 г. сл. Хр.). Те представлявали смесица от открити военни сблъсъци, диверсионно-разузнавателни действия и провокации от страна на римляните, както и дипломатически усилия за разединяване и отслабване на врага.
Елементи на хибридната война ясно се очертали през 1930-те години в Испания. Конфликтът от 1936-1939 г. е една от най-кървавите граждански войни през миналия век. Тогава както Съветският съюз, който подкрепял Испанската република, така и Германия, поддържаща Франко, използвали „хибридни“ технологии. Воювали не само испанци. На страната на Франко се сражавали 150 хиляди италианци, 50 хиляди германци, 20 хиляди португалци и доброволци от много други страни. Германия изпратила също военната авиационна част „Легион Кондор“ с общо 5.5 хиляди военнослужещи. Именно „Кондор“ бомбардирал на 26 април 1937 г. градчето Герника, по мотиви от която военна акция Пикасо нарисувал своята прочута картина „Герника“. СССР пък доставил на републиканците 648 самолета, 347 леки танка, 1186 артилерийски оръдия и др. Във военните действия участвали повече от 2 хиляди граждани на СССР, включително 772 военни пилоти.
Така, че повече или по-малко „хибридни“ войни са се водели през цялата история на човечеството. Те не включват непременно използването на фундаментално нови технологии за война. Самият израз „хибридна война“ е просто още едно съвременно пропагандно клише, активно използвано от медиите.
Проблемът е също в това, че професионалните експерти влагат в този термин твърде различни значения. За някои „хибридната война“ е синтез на „симетрични“ и „асиметрични“ тактики, т.е. използването както на редовни войски, така и на партизански отряди. Но това също не е ново: цялата история на ХХ-ти век представлява история именно на такива войни.
За други пък този термин е преди всичко идеологически и информационен. Тоест, според тях „хибридна“ е войната, която се води не само на бойното поле, но и в информационното пространство – в електронните медии и социалните мрежи, чрез „ботове“ и „тролове“. По-просто казано – в съзнанието на хората.
С втората съставка на термина – „война“, нещата също не са ясни. Когато има противопоставяне между две враждебни идеологически системи или пропагандни структури, които използват различни инструменти, но без да обявят война – може ли този конфликт да се нарече „война“, че дори и „хибридна“? Та нали така ще излезе, че всички военни конфликти в историята, основани на идеологически различия, са „хибридни“. Примерите са твърде много. Вече споменахме конфликтите на древния Рим с варварите – без да обявява война, чрез различни договорки, дипломати, емисари, подкупи на варварски велможи и владетели, Рим прокарвал своите интереси, без да намесва въоръжена сила. Да не говорим за религиозните войни през Средновековието, които всички без изключение може да бъдат определени като „хибридни“ – отначало започвали като идеологически, за съзнанието на вярващите, а едва след войниците се хващали за оръжията.
Друг пример, по-свеж: конфронтацията на СССР и САЩ по време на Студената война. Имало ли е официално обявяване на война? Не. Но имало конфронтация с използването на пропаганда, подкупи, шпионаж и тогавашните най-нови разработки в информационното пространство (от радио и вестници до телевизия и компютри).
Изводът е ясен. Понятието „хибридна война“ е изкуствено, част от пропагандната публицистика. Разговорите за нея са част от политическите ток-шоута. Сериозните анализатори и не мислят да използват подобни размити формули, нуждаещи се от безкрайни допълнителни разяснения какво точно означават – ако изобщо означават нещо друго, освен пореден опит за идеологическа пропаганда.
