Бойният строй на западните рицари в средновековна Европа не се отличавал с особено разнообразие. Обикновено те се строявали в една, най-много две редици на широк фронт, след което нетърпеливо очаквали сигнал да атакуват. Причината била тривиална: всеки рицар смятал за недостойно да се „крие“ зад гърба на другите в битката и бързал да се отличи с личните си подвизи в предстоящото сражение. Това, естествено, не спомагало за укрепване на дисциплината и намалявало възможностите на пълководеца да използва различни бойни формации срещу противника.
Малко по-различно било положението сред воините от различните монашески рицарски ордени. Там дисциплината обикновено била на висота. Магистрите на ордените се стремели към разнообразяване бойния строй с цел получаване на повече възможности за различно маневриране на бойното поле.
Една от известните новости при рицарите от Тевтонския орден бил бойният строй „клин“ или, както още го наричали, „глиганска зурла“. Той представлявал клиновидно построяване на бойната формация с цел „разсичане“ на неприятелските редици и разпиляване на вражеските сили.
По този въпрос обаче сред историците се водят оживени спорове.
Причината някои от тях да се съмняват в предимствата на „глиганската зурла“, е в очевидният недостатък на този начин на построяване. Най-известният исторически епизод с използване на клиновидния боен строй е прочутото „Ледовое побоище“ – битката на св. Александър Невски срещу Тевтонския орден на Чудското езеро, където рицарите биват разгромени върху ледената повърхност.
Има обаче и мнения, че описанието на „глиганската зурла“ се схваща неправилно от съвременните историци. Някои от тях смятат, че благодарение на тясното, дълбоко построяване „клинът“ позволявал да бъдат „пробити“ вражеските редици. Очевидно привържениците на тази хипотеза смятат, че в този случай се получава нещо като удар на брадва върху цепеница.
Достатъчно е обаче да се замислим по-задълбочено, за да установим, че това просто е трудно за реализиране – в този случай нападателите сами си създават проблем. Защото така върхът на „глиганската зурла“ навлиза сред вражеския строй – тоест, бойците там доброволно се озовават обкръжени от три страни. В условията на яростна ръкопашна схватка това е равно на самоубийство.
Второ: когато се сблъска с препятствие (вражески воин), конят от първата, най-тясната, редица на „клина“ ще спре, което означава автоматично спиране и на всички конници подире му.
Трето, при тази формация в началния етап на битката участват само неколцина рицари от първата редица на „зурлата“. Другите на практика бездействат. Повече от явно е, че в такава тактика няма никаква военна логика. Неприятелските удари („удари“ в буквален смисъл!) се стоварват върху малцината бойци от тази първа редица, които се оказват обречени на смърт.
Но, в такъв случай, за какво се използвала „глиганската зурла“?
„Клинът“ представлявал колона, която леко се стеснявала към предната си част. В първата редица имало от 3 до 9 воини (в зависимост от общата численост на отряда). Във всяка следваща редица броят им се увеличавал с двама – така образували равнобедрен трапец, насочен с тясната си част към неприятеля. Дълбочината на построяването достигала 5-7 реда. Например, в първата редица – 3 рицари, във втората – 5, в третата – 7, в четвъртата – 9, в петата – 11. Широкият заден край на „зурлата“ се състоял от най-опитните и добре въоръжени рицари.
Отзад „клинът“ бил подкрепен с правоъгълна колона конници, дълбока десетина редици. В средата на колоната се намирали редовите бойци: оръженосци, конни арбалетчици и пехотинци. Отляво и отдясно те били прикрити с колони тежковъоръжени рицари. Основната задача на клина била да се преодолее зоната на вражеския обстрел с минимални загуби. Добре защитените рицари прикривали пехотинците от вражеските стрели с щитовете и собствените си брони.
Някои автори, обаче, не са съгласни с това. Според тях, уязвимостта на колоната е много по-висока от тази на разгърната атакуваща редица – защото така противникът обстрелва гъста маса конници, които се движат много близко един до друг. Тесният челен фронт на „клина“ може да намали ефекта от фронтален обстрел с мощни и бавно зареждащи се артилерийски оръдия, но не и да предпази от маса стрели, падащи „навесно“.
Други изследователи смятат, че „клинът“ изглеждал по следния начин: 12 редици с общо 504 бойци. Първата редица се състои от двадесет конници. Във всяка следваща се добавят 4 души (по двама отляво и отдясно), достигайки в последната 64 бойци. Във вътрешната си част, започвайки от 5-та редица, „клинът“ включвал стрелци. По този начин „глиганската зурла“, всъщност, била не колона, а трапец, обърнат с тясната си страна срещу врага. Когато първата редица спирала, сблъсквайки се с противника, фланговите бойци от следващите редици автоматично се присъединявали към нея, защото пред тях имало празно пространство. Така се оформяла уголемена и единна първа редица. В това време конниците от центъра на „клина“ отивали по фланговете или заменяли падналите в предните редици. По този начин „зурлата“ се превръщала в разгърнат строй.
Сам по себе си „клинът“ не дава кой знае както предимство. Той не е нищо повече от средство за минимализиране на загубите в процеса на достигане до бойното поле. А след началото на битката се появявали други фактори, които и решавали изхода на сражението.
„Клинът“ неслучайно се използвал най-вече в Тевтонския орден. Той се сражавал често с руската кавалерия, която била по-маневрена от тежките рицари и в състава си имала голям брой конни стрелци. При тези условия рицарите трябвало да доведат оръженосците и пехотинците с най-малко загуби до линията на сблъсъка с основните сили на руската армия – което и се опитвали да постигнат чрез бойния строй „глиганска зурла“.
