С разрастването на градовете през ХVІІ-ти век започнала да нараства и престъпността. По-рано всички съседи на улицата се познавали по име, а жителите на града – по лице. Къщите не се заключвали дори нощем. Но успоредно с индустриализацията населението се увеличавало толкова бързо, че хората от една улица не само вече не се познавали, но често дори не знаели имената на съседите си. Здравите ключалки и катинари се превърнали в насъщна необходимост, а създаването на полиция, която да следи за реда – в неизбежност.
Фабриките направили някои хора много богати, а милиони други – много бедни. Селяните в случай на лоша реколта можели да оцелеят с горски плодове, ядки и гъби, и да стоплят домовете си с клони и коренища. Но жителите на града се озовавали на ръба на оцеляването, ако загубели работата си. Все още нямало пенсии, нито социална помощ за болни и възрастни хора. Изхвърлени от квартирите, които вече не можели да плащат, хората гладували до смърт или замръзвали по улиците. Помощ получавали само от благотворителни организации и Църквата, но това не било достатъчно. Правителствата помагали малко, а наказвали много. Безизходността на ситуацията и нарастващите дългове карали жените да стават проститутки, а мъжете – престъпници.
А престъпниците били наказвани крайно сурово. След екзекуцията телата им били окачвани на вериги по кръстовищата за назидание на другите, които все още не били заловени.
Само в Лондон от 1805 до 1848 г. престъпността се увеличила 8 пъти. Редът в града се поддържал чрез стражи, наричани „чарлита“, защото били организирани още при крал Чарлз II (1630-1685). Въоръжени с топори и тояги, „чарлитата“ осветявали пътя си с фенери, патрулирайки нощем по улиците. Те ходели напред-назад и всеки час информирали жителите за времето: „Полунощ! Вали дъжд! Всичко е спокойно!“
Преди създаването на полиция, до 1800 г. държавни охранителни сили действали по Темза за борба с контрабандата. Тогава корабите, натоварени с експортни или вносни стоки, били много притегателни за различните крадци, които влизали в тях през нощта и просто хвърляли стоките зад борда. След отлива ги вадели от водата.
За разтоварването на бъчвите с бренди, корабособствениците обикновено наемали хамали, които прехвърляли товара в малки лодки, за да го откарат на брега. Обичайно било да се изпуснат „случайно“ 1-2 бъчви от всеки кораб, за да ги извадят после. С цел да се пресекат тези мошеничества, в Лондон създали през 1798 г. праобраз на „речна полиция“. Това била първата организация в света, чиито функции били да предотвратява престъпления, преди да бъдат извършени. Имало 35 такива групи, всяка от 10 докери начело с констебъл. Те били въоръжени с фенери, тояги и кречетала за сигнализация, както и със саби и пистолети. Техните униформи се отличавали с това, че нямали джобове, за да не се изкушават да сложат нещо в тях по време на служба.
През първата година на дейността си речната полиция успяла да обезвреди повече от 2 хиляди престъпници, от които двама били обесени, а 200 вкарани в затвора. Речната полиция съществува и днес. Нейните задължения сега са свързани повече с безопасността по реката, отколкото с арестуването на контрабандисти.
През 1829 г. Робърт Пийл, секретар на вътрешното министерство, решил да добави към наличните 400 речни полицаи още 1000, но вече „сухопътни“. Той искал те да действат на сушата толкова успешно, колкото речната полиция. Сега вече полицаите били наречени в негова чест „бобита“ (от „Боби“ – умалително на Робърт). Всеки служител получавал униформа и седмична заплата от шест шилинга. Успешната им работа спомогнала през 1862 г. да се вземе решение да бъде създадена собствена полиция във всеки град на Англия.
Първата униформа за полицаите била доста забавна. Тъй като ги смятали за слуги на народа, значи, трябвало да носят дрехи, подобни на онези, които носели слугите. Само на главите им сложили цилиндри – символи на властта и извънредните им пълномощия. Но с тези високи шапки било неудобно да се работи. Затова през 1850 г. ги заменили с по-практичните каски. Те не само защитавали главата от удара, но, също както цилиндъра, увеличавали ръста и видимостта на полицая, който сега можел лесно да бъде разпознат и повикан за помощ в тълпата.
Пазителят на реда бил запасан с тежък кожен колан, от който висели белезници, палка и сабя. Сабята можело да се използва само след заповед на командира против организирани бунтовници. Иначе висяла повече за сплашване. Но по време на незаконен боксов мач в Бирмингам полицай бил нападнат от един от боксьорите. Без много да му мисли, полицаят извадил сабята и отсякъл ухото на нападателя. След този случай сабите били отнети от полицаите, патрулиращи по улиците. Така те рискували живота си всеки ден, без дори да имат прилично оръжие. Чак неотдавна, поради увеличената престъпност в Лондон след нахлуването в града на много имигранти от Африка и Азия, на някои полицейски подразделения разрешиха да носят пистолети.
Правилата били строги и ако някой патрулиращ полицай стоял бездейно и просто си приказвал с граждани или пиел бира в кръчмата, го наказвали строго. Дневният патрул работел без почивка 14 часа – от 7 ч. сутринта до 9 ч. вечерта. Можел да напусне поста само, след като нощният патрул дойдел да го смени.
Ако не можел сам да се справи със ситуацията, полицаят започвал да върти кречетало, което издавало остър неприятен звук, и най-близките му колеги се втурвали към него. През 1880 г. кречеталото било заменено със свирка, тройният звук на която означавал „Искам спешна помощ!“.
