Обикновено се смята, че Ранното Средновековие в Европа било епоха на невежество, неграмотност, суеверия и диви, все още варварски, нрави. Дори някои идеологически и антихристиянски настроени историци му лепнали етика „Тъмните векове“ – тоест, християните тогава били толкова неграмотни, че не оставили подире си никакви летописи, хроники, известия за своите деяния, и по тази причина днес не знаем как са живели.
Но, както всяка идеологически предвзета хипотеза, така и тази лесно се разрушава при по-внимателно вглеждане. Защото, ако се вгледаме с необходимото внимание в т. нар. „тъмни векове“, ще установим, че това изобщо не е някаква неясна и неизвестна епоха – а случващото се тогава е грижливо записано в многобройни хроники, благодарение на които днес можем да възстановим тогавашните събития в буквалния смисъл ден по ден.
Да, вярно е, че Карл Велики не умеел да пише (или поне така твърдят). Но никой не може да отрече неговото възхищение от книжниците и учениците. Нещо повече, той имал една голяма страст: да събира отвсякъде писатели, художници, учени. Англо-саксонският монах Алкуин, неговият ученик – франкът Ейнхард, секретарят и биограф на Карл – вестогтският поет Теодулф, лангобардският хронист Павел Дякон били сред постоянната му свита, като императорът обичал да слуша техните спорове и поетични състезания.
Алкуин организирал придворна школа по образеца на англосаксонските манастири. В нея Карл набирал най-вече синове на видни велможи, за да се подготвят по различни въпроси в управлението на държавата. Дворът му се превърнал в истинско културно средище, където се пишели стихове, речи, богословски съчинения, хроники.
Ето, например, как обяснявали на ученик плаването с кораб в морето. Ученикът казва: „Но аз не зная как да построя кораб?“ Алкуин обещава да седне заедно с момчето в кораба и започва с философското обяснение на морския съд: „Корабът е пътуваща къща, постоянна странноприемница, пътник, който не оставя следи, съсед на бреговете“. „А какво е бряг?“ – пита ученикът.„Стената на Земята“ – отговаря учителят.
На учените и поетите, които обкръжавали Карл, изглеждало, че „времената се подновяват, възкръсва животът на древните, възражда се онова, с което блестял Рим“. Разбира се, имало и разлика във философското виждане на човешкото битие. Веднъж Карл получил съобщение за смъртта на епископ, който оставил само два фунта сребро за помен на душата си. Един млад духовник случайно чул за това и казал: „Малко е приготвил за такова за далечно и дълго пътуване, каквото е странстването на душата към оня свят!“ Карл харесал тази искреност и, пренебрегвайки мнозина знатни кандидати, назначил младия свещеник на освободеното място, като го насърчил да събере повече пари за задгробното си пътуване.
В империята на Карл Велики преобладаващият брой население живеело в села и имения, в ниски дървени сгради. За събиранията на повече васали бързо сковавали цели селища от колиби и бараки; после също така бързо те изгаряли.
Само в Аахен, на границата на днешните Германия и Белгия, където Карл особено обичал да отсяда, построили голям „пфалц“ (от латинската дума „палатиум“, дворец). Тук обширен двор разделял две каменни сгради: кръгла катедрала и кралска зала, в която семейството на суверена и най-близките му хора, заедно с поканените велможи, се събирали при голяма камина.
Двете основни постройки, заедно със съседните им спални, работилници, дамски стаи, складове, помещения за слуги, стаи за каноници (катедралните свещеници) и военната стража били обкръжени от висока ограда с каменна порта и наблюдателна кула на входа.
А около голямата камина започвали поетичните състезания. Полагали се основите на културата на средновековна Европа.
