Обикновено се смята, че Ранното Средновековие в Европа било епоха на невежество, неграмотност, суеверия и диви, все още варварски, нрави. Дори някои идеологически и антихристиянски настроени историци му лепнали етика „Тъмните векове“ – тоест, християните тогава били толкова неграмотни, че не оставили подире си никакви летописи, хроники, известия за своите деяния, и по тази причина днес не знаем как са живели.
Но, както всяка идеологически предвзета хипотеза, така и тази лесно се разрушава при по-внимателно вглеждане. Защото, ако се вгледаме с необходимото внимание в т. нар. „тъмни векове“, ще установим, че това изобщо не е някаква неясна и неизвестна епоха – а случващото се тогава е грижливо записано в многобройни хроники, благодарение на които днес можем да възстановим тогавашните събития в буквалния смисъл ден по ден.
Да, вярно е, че Карл Велики не умеел да пише (или поне така твърдят). Но никой не може да отрече неговото възхищение от книжниците и учениците. Нещо повече, той имал една голяма страст: да събира отвсякъде писатели, художници, учени. Англо-саксонският монах Алкуин, неговият ученик – франкът Ейнхард, секретарят и биограф на Карл – вестогтският поет Теодулф, лангобардският хронист Павел Дякон били сред постоянната му свита, като императорът обичал да слуша техните спорове и поетични състезания.
Продължете да четете
Влезте или се регистрирайте безплатно, за да отключите цялата статия.
Вход Регистрация
