Цялото франкско общество в историческия период V-VІІІ вв. било ясно разделено на 3 основни групи: свободни франки, роби и зависими хора – „лити“.
Най-често лити ставали неплатежоспособните длъжници, които изпадали в полуробска зависимост от кредиторите си.
По принцип, проблемът за личната свобода в Ранното Средновековие бил изключително остър. Франкските съдебни документи с особено внимание подхождали към въпросите за разделението между свободните франки и зависимите „лити“, като грижливо описвали правата и забраните за литите. Тези документи показват, че литите били третирани като роби, но само с частично отнета свобода. Така те се очертават като особена обществена група, междинна в статута си между роби и свободни франки.
В сравнение с робите, литите притежавали доста по-широки обществени права. Литът, например, можел да се яви пред съда в качеството си не само на свидетел, но също и като ищец. За разлика от роба, чиито показания се смятали за верни само, ако са получени чрез мъчения, литът свидетелствал почти наравно със свободните. Освен това, литите участвали във военни походи. Както е известно, през Средновековието право да държат оръжия в ръце имали само свободни хора.
Независимо от отношенията си с кредитора, литът притежавал собствено имущество, с което се разполагал напълно самостоятелно. Свободният човек, в чието подчинение се намирал литът, нямал право да отнема негов имот заради плащане на дълга.
Но, все пак, в сравнение със свободните франки, литите били в по-ниско социално положение. Литът, материално зависим от свободен франк, се намирал и в лична зависимост от него. В документите свободният франк при такава ситуация се нарича с латинския термин „dominus“ – „господар“. Господарят можел да го освободи, което също приравнявало лита с роб.
Когато бил даван под съд в качеството на ответник, литът бил третиран като роб. Например, ако литът убивал свободен франк, му определяли същото наказание, както на роба. Виновният в убийство лит бил изцяло на разположение на роднините на убития и те имало право да го оставят жив или да го убият. Докато на свободен франк, виновен за убийство, налагали само глоба.
Ако свободна жена се омъжела за лит, била наказвана с глоба от 30 солида (сума, сравнима с глоба за тежко нараняване). Римската златна монета от 1 солид тежала 4.55 г. Това, обаче, било сравнително леко наказание в сравнение със случая, ако тя се омъжила за роб. Тогава и самата тя, и децата й се оказвали роби. Но ако литът насила принуждавал свободна жена да се омъжи за него, бил наказван със смърт.
Самото съществуване на литите като междинна група във франкското общество предизвикало промени и в отношението на франкските закони към робите. Чак до VІІІ-ми век, епохата на Каролингите, те били категорично разграничени от свободните хора. Всъщност, били приравнени към имущество или добитък.
Франкските кодекси споменават за продажба и кражба на роби, за прехвърлянето им от един господар в друг. Робът можел да свидетелства в съда – но в никакъв случай да бъде ответник.
В същото време, за да се вземат показания от роб, той трябвало да бъде подложен на жестоки мъчения – франките смятали, че робът е подобен на хитро животно и не може да говори истината без принуда.
Обаче, към края на VІІІ век франкските закони били смекчени. Например, ако един роб бивал отвлечен от дома на господаря си, а след това се завръщал или го връщали, можел да посочи в съда похитителите си. В този случай той не бил подлаган на изтезания; но, все пак свидетелските му показания се вземали под внимание само, ако се потвърждавали от поне двама свободни мъже.
Ако роб причинявал щети или нараняване на свободен франк, тогава или го наказвали със смърт, или господарят му плащал голяма глоба на жертвата (много повече, отколкото би платил за собствено престъпление). От това следва, че робите нямали имущество, от което биха могли да се покрият щетите; освен това, били признати за недееспособни.
От друга страна, ако свободен човек осакатявал или убивал друг роб, плащал на господаря му както за увредено имущество или убит домашен добитък.
