„Когато модерната дама избира своя лакей само по ръст, фигура и формата на прасците му, – пише г-жа Бийтън през ХІХ век, – не е изненадващо, че скоро тя открива как новият слуга е мързелив, завистлив, алчен и не заслужава нито парите, нито храната, които му се дават“.
В този век при избора на лакеи често се предпочитали млади мъже с добро телосложение. Понеже те носели панталони до коленете, а по-надолу – дълги бели чорапи, добрата форма на прасците им била значително предимство, по-важно дори от характера.
През 1850 г. в. „Таймс“ публикувал следната обява, с която млад мъж си търсел работа като лакей: „Висок, красив, с широки рамене и големи прасци на краката, предпочитам да работя на площад „Белгрейв“, откъм северната страна на парка“.
След ХVІІІ век, когато мъжете все още носели панталони до коленете и чорапи, богато украсените дрехи, преди това привилегия на аристократите, станали израз на шик и внушителност при слугите.
В началото на царуването на кралица Виктория в богатите домове за лакеите били много популярни бродираните сюртуци и камзоли, напудрените перуки и цилиндрите. Предпочитали се униформи, които повтаряли дрехите на господарите. Повечето богаташи поръчали за слугите си ливреи със свой дизайн, така че дори извън дома на господаря да бъдат разпознати по външния им вид и да се държат на съответното ниво.
Към лакеите се обръщали на име, но не непременно с тяхното собствено. Господарите не се затруднявали да запомнят нови имена, а най-често името се предавало заедно с позицията. Най-разпространените имена за лакеи били Чарлз, Джеймс и Джон.
Наръчниците, които най-вероятно лакеите никога не четяли, ги учели как при сервиране да сгъват салфетките във формата на лилия, на какво разстояние от ръба на масата да поставят приборите (обикновено на 2 пръста), колко място да оставят за всеки гост.
При снеговалеж лакеят бил длъжен да почисти пътеките към къщата, да разбива леда в езерото на имението и да го премества в мазето. Най-трудната работа било носенето на въглища. Много имения изгаряли повече от един тон въглища на ден. А в други това количество се изразходвало само от кухнята.
През останалото време лакеят лъскал сребърните свещници. Веднага след като приключвал с тази работа, обличал униформата си и заставал пред вратите. По-късно сервирал и носел вечерята, обслужвал трапезата, а в края на деня изгасвал свещите и лампите.
Най-трудна и напрегната била работата на лакея-бързоходец. Той имал две задължения: спешно да доставя съобщения и да тича пред каретата, в която се возели господарят или членове на неговото семейство. Ролята на тези лакеи била изключително важна през ХVІІІ век. Но към 1840 г. това вече била изчезваща служба, на която държали само старомодните горди аристократи. Ето как описват лакея-бързоходец очевидци:
„Той изглеждаше пъргав и въздушен като бога Меркурий. Без да избира пътя си, винаги тичаше по най-краткото разстояние и с помощта на своя бастун сякаш прелиташе над дупките, крайпътните храсти и ручеите. Неговите главни качества бяха вярност, издръжливост и ловкост“.
Бягащият лакей, който изпреварвал господаря си, представлявал вестител, обозначаващ високото положение на идващия гост, и му осигурявал достоен прием. Днес това се постига чрез телефонно обаждане от секретар, асистент или администратор – но те, намирайки се на друго място, не могат да следят подготовката за посрещането на важния гост, каквато задача имал лакеят-бързоходец.
Всеки такъв слуга можел да покрие дневно разстояние над 60 мили (около 108 км) със средна скорост 6-7 мили (прибл. 11-12 км) в час. Ясно е, че за лакеи-бързоходци се предпочитали млади, здрави мъже, които разбирали, че не могат да останат на такава служба до старост.
В същото време господарите смятали, че е под достойнството им да забелязват своите слуги не само в собствения си дом, но и когато неочаквано се срещали на улицата.
Рядко се срещали лакеи, които можели да четат. Не всеки джентълмен можел да се похвали, че неговият слуга му чете вечер. Когато разпоголагал с такъв лакей, това било повод за гордост пред другите аристократи.
