Терминът „синдром на Стокхолм“ означава психично състояние, при което човек, който е бил отвлечен или насилван, вместо страх и омраза, изпитва симпатия и съчувствие към агресора. Това се дължи на механизмът на психологическа защита. Самият термин за първи път е използван от криминалиста и психиатър Нилс Бейерът, когато анализирал необичайна ситуация по време на вземането на заложници по време на обир на Kreditbanken.
На 23 август 1973 г. Ян-Ерик Олсон, избягал от затвора, влязъл в сградата на банката, на площад Нормалмсторг в центъра на Стокхолм, възнамерявайки да я ограби, и извикал: „Партито тепърва започва“.
Нападателят взел за заложници три жени – Биргит Лундблад, Кристин Енмарк, Елизабет Олдгрен, както и мъж на име Свен Сефстром. Държал заложниците 131 часа. Той им закачил експлозивни устройства и ги изпратил в трезора на банката. Престъпникът поискал да бъде доведен неговият приятел и съкилийник Кларк Олофсон, три милиона шведски крони, две пушки, бронежилетки, каски и бърза кола. Олсон не бил непознат за подземния свят. „Той вече бил обвинен в насилствени действия, като първия си грабеж извършил на 16 годишна възраст.“
Кларк Олофсон бил докаран в деня след представянето на условията. По обяд същия ден нарушителят бил свързан с действащия премиер Улоф Палме. Една от заложниците Кристин Енмарк казала по време на телефонния разговор: „Разстройвате ме, не се страхувам от тези двама мъже, те ни защитават“. Нещо повече, тя молила да й се позволи да се присъедини към престъпниците. Цяла Швеция била объркана отповедението на момичето.
На третия ден от отвличането по радиото съобщават, че полицията планира да пробие дупка в стената, за да извърши газова атака. Разбира се, похитителите и техните жертви също слушали радиото. На 28 август похитителят започнал да губи търпение и самообладание, стреляйки по тавана наранил полицай.
В същото време заложниците били изцяло подчинени на похитителите, изпълнявали всичките им заповеди, дори им съчувствали. По-късно Олсон заявил в съда: „направиха го така, че просто да не можем да ги убием“. В спомените той пише и следното: „няколко пъти заложниците се изправяха в човешки щит, за да не може полицията да ни разстреля“.
В 9 часа газовата атака все пак била проведена, агентите успели да нахлуят в сградата на банката и да неутрализират престъпниците. По време на спасителната операция Кристин Енмарк извикала: „Не ги пипайте, те не ни направиха нищо.“ И вече на изхода от банката пред стотици камери, насочени към тях, тя се хвърлила към Кларк Олофсон: „Ще се видим скоро“.
Поведението на Енмарк и другите жертви на отвличането потопило страната в противоречия. „Вече не се страхувам от тях, но се страхувам от полицията“, казва Енмарк. По-късно Елизабет Олдгрен призна, че смята Олсон за „много мил„, тъй като той й позволява да се движи, докато лежи на пода на банката. Сефстром каза, че дори е благодарен на похитителите. „Когато Олсон се отнасяше добре с нас, го смятахме почти за бог.“
„Разпитваха ме се в продължение на много дни след освобождаването ни, но никой не се интересуваше от нашите нужди и желания, те само питаха за синдрома на Стокхолм„, припомни Енмарк. По-късно момичето напуснало банката, завършило социология и станало психотерапевт за наркомани. Също така написва и публикува книгата „Имах Стокхолмски синдром“.
Енмарк призна, че изпитва специални чувства към един от престъпниците, Кларк Олофсон. Дори няколко месеца след отвличането тя продължавала редовно да го посещава в затвора, както и да му пише писма.
Ян-Ерик Олсон попада под амнистия след 8 години затвор. Докато е в затвора получава много писма от свои поклонници, за една от която и се жени.
