В епохата на Наполеоновите войни много войници ставали жертва на случайни изстрели от задните редици на собствените им полкове. А прочутите „щикови атаки“ обикновено не завършвали с „щикови схватки“. Този период е известен и с други странности.
Френският маршал Сен-Сир разказвал, че през 1813 г. след битката при Люцен сред войниците на Бонапарт имало много ранени в ръцете. Неестествено много. Императорът решил, че те се самонараняват, за да не участват повече в сражения и да ги преместят в тила. Императорът кипял от гняв и искал да нареди показна екзекуция на някои от тях – като предупреждение за останалите.
Но след известно време ситуацията се прояснила: войниците били случайно ранени от техни другари от третите редици, докато вдигали ръце за обичайните действия с шомполите при почистването и зареждането на пушките – доста от които тогава се пълнели откъм дулото.
Но подобни наранявания се наблюдавали не само сред наполеоновите войници. Причината била в бойната тактика по онова време. Тогава стрелците се построявали в 3 редици. За третата редица било доста трудно да стреля, без да нарани другарите си от предните редици. Опитвали се да премахнат този проблем, като войниците от първата редица заставали на колене. Първата и втората редица стреляли, а третата само зареждала пушките.
Но никой от войниците не искал да стреля с пушка, заредена от друг човек – съществувал риск от небрежно зареждане и избухване на оръжието в ръцете на стрелеца. Освен това, в един полк имало оръжия от различни калибри. Подобно разнообразие днес радва музеите и частните колекционери – но тогава пречело на бързото и успешно презареждане на чуждото оръжие. Освен това, първата линия не винаги успявала навреме да падне на коляно. Тогава, ако третата стреляла, това било опасно за собствените войници.
Генералът от руската армия Дибич-Забалкански разказва как бойци падали убити или ранени от изстрели откъм задните редици. Поради тази причина той предложил третата редица да се отделя от основния строй и да се използва само като резерв.
По принцип в онази епоха – първата половина на ХІХ век, било изключително трудно да се ръководи сражение. По заповед пехотинците давали само първия изстрел, а след това стреляли според готовността си, почти на сляпо, обгърнати от димни барутни завеси.
Но изниква логичен въпрос: щом третата редица създавала толкова проблеми, защо не се отказвали от нея? Преди всичко, тази последна редица била необходима, за да се попълват празните места на убитите и ранените в другите две. Освен това, само 2 редици е много по-трудно да бъдат вдигнати в атака. Тук става въпрос за психологията на тълпата. Човек се чувства много по-комфортно и по-уверено сред много себеподобни.
Единствено англичаните използвали построяване в 2 редици при сраженията на Пиренейския полуостров срещу армиите на Наполеон – но по устав също трябвало да разполагат с 3 редици.
Друга особеност на битките от онази епоха е, че „щикова атака“ и „щикова схватка“ въобще не било едно и също. Причината била проста: гледката на бързо крачещите пехотни редици с насочени щикове често предизвиквала паника сред редиците на вражеските войници. Една от страните – обикновено по-малобройната и не толкова подготвената за такъв психически натиск, обикновено отстъпвала или направо бягала от бойното поле.
Щикови (ръкопашни) боеве се водели главно при превземане на укрепления или в райони, където не можело да бъдат избягнати – например, по улиците на селища или в планински проходи. Например, малко по-рано, през 1781 г., полякът Т. Костюшко получил единствената си рана след няколко години война в САЩ (щиков удар в областта на таза) именно по време на превземането на крепост. Известният военен теоретик и участник във войните на Бонапарт, Антоан дьо Жомини, свидетелства, че авангардните части на армията влизали в щиков ръкопашен бой с противника предимно в села и проходи.
Но защо ръкопашните боеве станали такава рядкост? Една от причините било и това, че мобилизираните или наети войници от ХVІІІ-ХІХ в. били с по-ниски военни качества от професионалните войници в миналото. След дълги години обучения и тренировки кавалерийските войски също значително отстъпвали на конниците от миналото, които често в буквален смисъл се раждали върху седлата.
Предимството на европейските въоръжени сили над по-ловките индивидуални бойци от туземните армии през ХІХ век било най-вече в по-доброто оръжие и организация.
