В епохата на Наполеоновите войни много войници ставали жертва на случайни изстрели от задните редици на собствените им полкове. А прочутите „щикови атаки“ обикновено не завършвали с „щикови схватки“. Този период е известен и с други странности.
Френският маршал Сен-Сир разказвал, че през 1813 г. след битката при Люцен сред войниците на Бонапарт имало много ранени в ръцете. Неестествено много. Императорът решил, че те се самонараняват, за да не участват повече в сражения и да ги преместят в тила. Императорът кипял от гняв и искал да нареди показна екзекуция на някои от тях – като предупреждение за останалите.
![](https://iskamdaznam.com/wp-content/uploads/2023/12/1180px-Valmy_Battle_painting-710x433-1.jpg)
Но след известно време ситуацията се прояснила: войниците били случайно ранени от техни другари от третите редици, докато вдигали ръце за обичайните действия с шомполите при почистването и зареждането на пушките – доста от които тогава се пълнели откъм дулото.
Но подобни наранявания се наблюдавали не само сред наполеоновите войници. Причината била в бойната тактика по онова време. Тогава стрелците се построявали в 3 редици. За третата редица било доста трудно да стреля, без да нарани другарите си от предните редици. Опитвали се да премахнат този проблем, като войниците от първата редица заставали на колене. Първата и втората редица стреляли, а третата само зареждала пушките.
Но никой от войниците не искал да стреля с пушка, заредена от друг човек – съществувал риск от небрежно зареждане и избухване на оръжието в ръцете на стрелеца. Освен това, в един полк имало оръжия от различни калибри. Подобно разнообразие днес радва музеите и частните колекционери – но тогава пречело на бързото и успешно презареждане на чуждото оръжие. Освен това, първата линия не винаги успявала навреме да падне на коляно. Тогава, ако третата стреляла, това било опасно за собствените войници.
![](https://iskamdaznam.com/wp-content/uploads/2023/12/1095px-Charles_Th-venin_-_Reddition_de_la_ville_dUlm-710x467-1.jpg)
Генералът от руската армия Дибич-Забалкански разказва как бойци падали убити или ранени от изстрели откъм задните редици. Поради тази причина той предложил третата редица да се отделя от основния строй и да се използва само като резерв.
По принцип в онази епоха – първата половина на ХІХ век, било изключително трудно да се ръководи сражение. По заповед пехотинците давали само първия изстрел, а след това стреляли според готовността си, почти на сляпо, обгърнати от димни барутни завеси.
Но изниква логичен въпрос: щом третата редица създавала толкова проблеми, защо не се отказвали от нея? Преди всичко, тази последна редица била необходима, за да се попълват празните места на убитите и ранените в другите две. Освен това, само 2 редици е много по-трудно да бъдат вдигнати в атака. Тук става въпрос за психологията на тълпата. Човек се чувства много по-комфортно и по-уверено сред много себеподобни.
Единствено англичаните използвали построяване в 2 редици при сраженията на Пиренейския полуостров срещу армиите на Наполеон – но по устав също трябвало да разполагат с 3 редици.
Друга особеност на битките от онази епоха е, че „щикова атака“ и „щикова схватка“ въобще не било едно и също. Причината била проста: гледката на бързо крачещите пехотни редици с насочени щикове често предизвиквала паника сред редиците на вражеските войници. Една от страните – обикновено по-малобройната и не толкова подготвената за такъв психически натиск, обикновено отстъпвала или направо бягала от бойното поле.
![](https://iskamdaznam.com/wp-content/uploads/2023/12/972px-Lejeune_-_Bataille_de_Marengo-710x526-1.jpg)
Щикови (ръкопашни) боеве се водели главно при превземане на укрепления или в райони, където не можело да бъдат избягнати – например, по улиците на селища или в планински проходи. Например, малко по-рано, през 1781 г., полякът Т. Костюшко получил единствената си рана след няколко години война в САЩ (щиков удар в областта на таза) именно по време на превземането на крепост. Известният военен теоретик и участник във войните на Бонапарт, Антоан дьо Жомини, свидетелства, че авангардните части на армията влизали в щиков ръкопашен бой с противника предимно в села и проходи.
Но защо ръкопашните боеве станали такава рядкост? Една от причините било и това, че мобилизираните или наети войници от ХVІІІ-ХІХ в. били с по-ниски военни качества от професионалните войници в миналото. След дълги години обучения и тренировки кавалерийските войски също значително отстъпвали на конниците от миналото, които често в буквален смисъл се раждали върху седлата.
Предимството на европейските въоръжени сили над по-ловките индивидуални бойци от туземните армии през ХІХ век било най-вече в по-доброто оръжие и организация.