В края на март 1796 г. в Италия се появила нова важна фигура – 26-годишният генерал Наполеон Бонапарт, поставен начело на френската т. нар. „Италианска армия“.
С неговата поява започнали и първите победи на този театър на военните действия. Те повишили авторитета на френското правителство.
Младият генерал не мислел да спре дотук: зад областта Пиемонт, която той завладял, лежала обширната Ломбардия със столица Милано – най-богатият град на Италия. Проблемът бил само, че трябвало да се разгроми стария австрийски фелдмаршал Йохан Болио, който защитавал Ломбардия с 25-хилядна армия, превъзхождаща французите по кавалерия. Трудното в настъплението към Ломбардия било не само присъствието на боеспособна и голяма австрийска армия, но и в топографията на самия регион: австрийците и французите били разделени от река По.
Преодоляването на водни прегради открай време е сериозно главоболие за всички пълководци. Това с пълна сила важи за Северна Италия, осеяна с речни долини, където се намират много места, удобни за отбрана.
Генерал Бонапарт обаче не отстъпвал в трудни ситуации. Той обявил публично, че смята да прекоси реката при Валенца. В това нямало нищо чудно – след предишните безумни и дръзки атаки на французите, Болио можел да очаква всякакви изненади от Наполеон.
Междувременно Бонапарт тайно изпратил в Пиаченца отряд, съставен от елитни гренадирски и карабинерски роти. Този корпус под командването на смелия офицер Никола Далман станал първообраз на бъдещата императорската гвардия, защото за карабинери и гренадири избирали най-добрите сред добрите. На 5 май 1796 г. отрядът на Далман, комуто била предоставена цялата малобройна френска кавалерия, тръгнал към Пиаченца и изминал около 80 километра за 30 часа. Щом достигнали реката, французите разбили австрийските постове и светкавично прекосили По.
Планът на Бонапарт бил Далман да прехване ариергарда на Болио чрез прекосяването на По при Пиаченца – а веднага, щом вниманието на австрийския командващ се насочи към Далман, той самият да удари Валенца с основните си сили.
Тази маневра се оказала напразна: без да чака действията на Бонапарт, Болио решил да се премести отвъд река Тичино. Тогава разбрал за френската преправа при Пиаченца. Понеже знаел, че корпусът на Далман е слаб и малоброен, Болие хвърлил всичките си сили срещу него. Но френските дивизии, които се притекли в помощ на Далман, не позволили на Болио да обърне хода на битката. Австрийският командващ, потиснат от неуспеха, отстъпил към река Адуа.
Бонапарт бил много недоволен, защото се надявал с един решителен удар да сложи край на цялата австрийска армия. Все пак операцията на Далман при Пиаченца освен, че позволила цялата армия да се прехвърли спокойно на северния бряг на По, но и потиснала бойния дух на австрийското командване и неговите войници. Следващата цел бил град Лоди, където Болие планирал да прехвърли армията си през Адуа. Преправата и оттеглянето на австрийците били прикривани от корпуса на генерал Зеботендорф в състав от около 7000 души.
В суматохата на боя австрийците нямали време да разрушат моста над Адуа, а когато се сетили за това, било твърде късно – оръдията близо до моста не можели да го унищожат поради действията на френската артилерия. Така или иначе, използването му било проблематично: при дължина над 200 метра ширината на моста над Адуа не надвишавала 5 метра, което правело атаката самоубийствена. Да не говорим, че и самата атака била нецелосъобразна – австрийците и без това не можели да попречат на прехвърлянето на французите, и всеки момент щели да се оттеглят към своите главни сили.
Зеботендорф можело да бъде оставен си тръгне спокойно и френската армия да премине без никакви затруднения, но Бонапарт бил вбесен. Неговите около 30 оръдия премахнали всяка възможност на австрийците да унищожат моста, а до 18.00 ч. се приближили основните сили. Те формирали гигантска колона с дълбочина 500 (!) редици и ширина 6 души по фронта.
Тези сили били хвърлени директно в атака срещу картеча на противника и редиците на австрийската пехота. Това било страшно, а и просто безсмислено.
Френските гренадири, които се спуснали в атака, били посрещнати със залпове, нанасящи ужасни загуби – просто било невъзможно да не се улучва в такава маса от хора. Изправени пред подобен отпор, дори елитните френски части трепнали. Но само за миг: техните командири се втурнали начело на своите войници – самият Далман, бъдещият маршал Масена, началник-щаба на армията Бертие. Те увлекли войниците със себе си, австрийските оръдия били пленени и разчетите им избити, а вражеската пехота побягнала – още повече, че връхлетяла и френската кавалерия.
Битката при моста на Лоди станала повратна точка не само за Ломбардската кампания на младия генерал Бонапарт, но и за цяла Франция. На пръв поглед тази атака изглежда смела и блестяща, и все пак безсмислена – австрийците така или иначе щели да се оттеглят и загубите да бъдат избягнати: а сега всеки десети французин, участвал в атаката, загинал или бил ранен.
Но все пак моралното въздействие, което оказала битката при Лоди, било голямо. Френските войници повярвали в непобедимостта на младия генерал, който на шега бил произведен от редник в ефрейтор: именно при Лоди се появил прякорът на Наполеон „Малкият ефрейтор“. Вярата в лидерския талант и гениалността на Бонапарт вече била абсолютна. Самият Бонапарт пише за битката: „Едва вечерта след Лоди повярвах, че съм избраник на съдбата и, че мога да постигна онова велико нещо, което дотогава беше само моя фантастична мечта“.
В битката при Лоди французите загубили 200-300 души, а австрийците – 500-600 убити и ранени и 1700 пленени. Победата била пълна.
Така изгряла звездата на Наполеон.
–
