Както всяка видна политическа фигура, Сталин също имал много противници, пострадали, справедливо или не, в годините на неговото управление. Но насреща му били и много влиятелни лични врагове, които желаели неговия политически провал и дори смъртта му.
Сред тях враг номер едно, безспорно, бил Лев Троцки (Бронщайн). До един момент Лев Давидович стоял много по-високо от „кремълския планинец“ – той бил ръководител на Революционния военен съвет на републиката и най-близкият съюзник на Ленин. Наричали го „демон на революцията“ – най-вече заради зверските жестокости, чрез които новата болшевишка власт се разправяла с опонентите си; на неговата сметка днес историците слагат 8 милиона души, избити в хода на Гражданската война в Русия в периода 1918-1921 г.! На пръв поглед, Сталин изобщо не можел да му е конкурент.
Прекрасен оратор и свиреп военачалник, Троцки обаче се оказал не толкова умен политик и апаратен играч. След смъртта на Ленин през 1924 г. той, като лидер на Червената армия, подценил Сталин, който заемал незначителната тогава длъжност „генерален секретар“ на партията. По онова време тя била наистина секретарска – Сталин се занимавал с деловодството и прехвърлял по рафтовете различни папки. Нетърпеливият и авантюристичен Троцки, естествено, не понасял цялата тази скучна „бумащина“. А би трябвало – защото в тези папки били личните дела (досиета) на партийните шефове от всякакъв ранг и „генералният секретар“ имал право да ги назначава и уволнява по собствена преценка. Съответно партийните босове знаели кому дължат началническите си длъжности и кого трябва да „слушкат“, за да ги запазят. Вероятно именно от тази дейност води началото си прочутата фраза на Сталин: „Кадрите решават всичко“.
Сталин не понасял Троцки още от времето на нелегалната им борба – смятал го за подъл, коварен и надут. След като издигнал свои хора на най -важните постове в партията и манипулирал други конкуренти за властта (на първо място Зиновиев и Каменев), той оставил Троцки в политическа изолация. В резултат страшният революционер и най-силен претендент за наследник на Ленин бил подложен на преследване, през 1925 г. той загубил постовете председател на Революционния военен съвет и народен комисар (т. е. министър) – а постепенно го изхвърлили и от партията, и от държавата. Понеже в далечно Мексико Троцки не мирясал, а продължил да ругае Сталин в различни вестници и списания, да призовава към убийството му и, нещо по-лошо – започнал да издава партийни планове и тайни, накрая бил ликвидиран през 1940 г. Можем само да се учудваме защо Сталин го търпял толкова дълго.
Каменев (Розенфелд) и Зиновиев (Ааронович-Радомилски). Членът на Политбюро Лев Каменев и ръководителят на Коминтерна Григорий Зиновиев били доста предпазливи и сръчни политически играчи. Те помогнали на Сталин да се отърве от Троцки, след което се обърнали срещу доскорошния си съюзник. Двамата били лидери на опозицията и на старата „гвардия на Ленин“ – тоест, на най-кървавите масови убийци от времето на революцията и Гражданската война. Те се оказали главните подсъдими на Първия московски процес в Москва, като били обвинени в създаването на „антисъветски обединен троцкистко-зиновиевски център“, също за планирането на убийството на Сталин, Ворошилов и други ръководители на държавата.
Каменев и Зиновиев били разстреляни в Москва на 25 август 1936 г. По време на процеса те свидетелстват срещу мнозина видни комунисти – включително против Бухарин, друг противник на Сталин.
Николай Бухарин. Той бил противник на колективизацията. Владеел 3 три езика, завършил Московския държавен университет и станал академик на Академията на науките на СССР. През 1928 г. се застъпил за НЕП-а („новата икономическа политика“, в която се допускала частната инициатива) и се противопоставял на колективизацията и премахването на заможните селяни – „кулаците“ като класа. Наричал Сталин „авантюрист“ и „дребен източен деспот“.
Генералният секретар, естествено, не можел да допуска подобна наглост. След като изчакал известно време, през което Бухарин ставал все по-дързък, Сталин преминал в настъпление. Първо Бухарин, също както Троцки, бил свален от важните му постове. През 1937 г., по време на Втория московски процес, срещу него били повдигнати обвинения за конспиративна дейност, а на 13 март 1938 г. го осъдили на смърт.
Адолф Хитлер. Сталин не можело да не бъде в дългия списък на личните врагове на фюрера на Третия райх Адолф Хитлер. В условията на тоталната война на СССР и Германия, когато ставало дума за унищожаването на една от двете държави, бързо станало ясно, че краят на държавния глава на губещата страна ще бъде печален. Така и се случило – Хитлер се самоубил на 30 април 1945 г. в своя бункер в Берлин, за да избегне позора на международния съд.
Прави впечатление, че очевидно нито Сталин, нито Хитлер са правили опити да организират убийството един на друг. Във всеки случай, това и не би било от полза за Сталин – преждевременната смърт на Хитлер можела да доведе до непредвидими резултати. Например, да осуети плановете за следвоенното разделение на Европа на сфери на влияние.
Йосип Броз Тито. Лидерът на югославската съпротива ръководел страната си след победата над нацистите. Югославия била най-големият следвоенен сателит на СССР в Европа и Сталин предоставял на маршал Тито голяма икономическа, военна и политическа подкрепа.
Но приятелството им не продължило дълго. Тито се стремял да засили влиянието си на Балканите и своята независимост. Той отказал да се подчини на Сталин, което скъсало съветско-югославските отношения и положило началото на продължителен конфликт. Според някои хипотези само смъртта на Сталин предотвратила атентат срещу Тито. Така лидерът на Югославия се оказал един от малкото врагове на Сталин в Източна Европа, който го надживял.
–
