В историята на войните винаги конникът превъзхождал пехотинеца. Но плътните редици на пехотата лесно спирали конните атаки. Ако и дисциплината на пехотинците била на необходимото ниво, конницата просто нямала шанс. Освен това, на неравен терен конницата става напълно безполезна и дори вредна – преходът през планински или блатисти райони е труден дори за човек, какво да кажем за кон?
И все пак армия, която водела пълномащабна война, още от най-древни времена не можела без конница. Докато фронтът на конфликта се ограничавал между античните градове и общини, конницата можело и да се пренебрегне. Но щом зоната на бойните действия се разпростряла на стотици или дори хиляди километри, конниците станали необходима, жизненоважна част от всяка войска.
Създател на гръцката стратегическа конница, умело вградена в структурата на армията и способна да изпълнява независими задачи, бил македонският цар Филип II, чийто син развил и надминал постиженията на баща си. Александър Велики знаел как да управлява конницата в битка и поход, като старателно подготвял и умело планирал действията й. Неговият опит открил нова епоха във военното изкуство – господство на конницата, която се считала за най-боеспособната част от елинистичната армия. Но ако в началото Александър разчитал на ударната конница за близък бой, то по време на похода в Персия царят подсилил армията си с конни персийски стрелци, тъй като Македония и Гърция не познавали такъв род войска. Тези леки ездачи, въоръжени с лъкове и дротици (къси копия за хвърляне), се оказали много полезни както в комуникационни и разузнавателни операции, така и в битка. Те мигрирали (понякога буквално) към всички елинистически армии. Само няколко години след смъртта на Александър срещаме за пръв път споменаване за някакъв значителен отряд „тарентинци“ – конница, която се превърнала в еталон за леката кавалерия на Античността.
Продължете да четете
Влезте или се регистрирайте безплатно, за да отключите цялата статия.
