юни 3, 2020
527 Views

Тарентинската конница

Автор:

В историята на войните винаги конникът превъзхождал пехотинеца. Но плътните редици на пехотата лесно спирали конните атаки. Ако и дисциплината на пехотинците била на необходимото ниво, конницата просто нямала шанс. Освен това, на неравен терен конницата става напълно безполезна и дори вредна – преходът през планински или блатисти райони е труден дори за човек, какво да кажем за кон?

И все пак армия, която водела пълномащабна война, още от най-древни времена не можела без конница. Докато фронтът на конфликта се ограничавал между античните градове и общини, конницата можело и да се пренебрегне. Но щом зоната на бойните действия се разпростряла на стотици или дори хиляди километри, конниците станали необходима, жизненоважна част от всяка войска.

Тарентинската конница. Снимка: totalwar.fandom.com

Създател на гръцката стратегическа конница, умело вградена в структурата на армията и способна да изпълнява независими задачи, бил македонският цар Филип II, чийто син развил и надминал постиженията на баща си. Александър Велики знаел как да управлява конницата в битка и поход, като старателно подготвял и умело планирал действията й. Неговият опит открил нова епоха във военното изкуство – господство на конницата, която се считала за най-боеспособната част от елинистичната армия. Но ако в началото Александър разчитал на ударната конница за близък бой, то по време на похода в Персия царят подсилил армията си с конни персийски стрелци, тъй като Македония и Гърция не познавали такъв род войска. Тези леки ездачи, въоръжени с лъкове и дротици (къси копия за хвърляне), се оказали много полезни както в комуникационни и разузнавателни операции, така и в битка. Те мигрирали (понякога буквално) към всички елинистически армии. Само няколко години след смъртта на Александър срещаме за пръв път споменаване за някакъв значителен отряд „тарентинци“ – конница, която се превърнала в еталон за леката кавалерия на Античността.

През 317 г. пр. Хр. на поход срещу военачалника на Александър, Евмен, тръгнал друг бивш подчинен на великия пълководец – Антигон Едноокия. В това му помогнал отряд тарентинска конница, който участвал на негова страна в битката при Паретакена. Кои били тези мистериозни „тарентинци“?

Град Тарентус бил разположен в южната част на Апенинския полуостров. Основали го в края на VIII век пр. Хр. спартанци, които харесали удобния залив и неговото благоприятно географско положение. С течение на времето той започнал да си съперничи със Сиракуза, Капуа и Кротон. През V век пр. Хр., под влияние на местните италийски традиции, в Тарент се развила уникална военна школа, чийто най-висш израз била тарентинската лека конница. За разлика от класическата гръцка конница, която разчитала на дълго и тежко ударно копие, тарентинците били въоръжени с два или три дротика, предназначени за хвърляне. С тях можело да се сражават и в близък бой, макар и не толкова ефективно, колкото с тежкото гръцко копие „контос“. Освен това, тарентинските конници използвали малки кръгли щитове, подходящи за ръкопашен бой, когато конникът изваждал меч-спата.

Тарентинската конница, очевидно, била разделена на стрелци и лека кавалерия, която провеждала фронтални атаки и влизала в близък бой. За другите гърци това било толкова объркващо, че те предпочитали да наричат „тарентинци“ всички ездачи, които хвърляли копия – нищо, че това можело да бъдат атиняни, пергамци или тиванци. Тактическото използване на тарентинците станало толкова широко, а полезността им във войските толкова голяма, че в елинистичните армии дори се появила длъжност „тарентинарх“ – командир на една „тарентинархия“ от 256 ездачи или дори на цялата лека конница. Този тип кавалерия дори стигнала до региони, които вече били известни със своята конница – например Тесалия; там тарентинците първо били наемани в чужбина, а след това започнали да ги набират от местното население. Те се разпространили толкова много, че в гръцките армии съставяли 1/5, а понякога и направо половината от цялата армия – колкото по-малко „италианска” ставала тази конница, толкова повече се разпространявала.

По време на поход тарентинците били незаменими „работници” – отговаряли за стратегическото разузнаване, охранявали своите пътища и нападали вражеските, носели куриерска служба. В битка те обикновено били разположени на фланга или пред центъра на основните сили. Тяхната задача била да „подгряват“ и изтощават врага, подготвяйки удара на пехотната фаланга и тежката конница. Самите тарентинци също не се отклонявали от близък бой. Маневреността на тази конница давала възможност тя да се използва за обхождане на фланговете или неочаквани атаки. С тези задачи тарентинците се справяли великолепно.

Поражението на елинския цар Пир в борбата срещу Рим довело до постепенен упадък на Тарентус като основен икономически и политически гръцки център в Италия. Нашествието на Ханибал дало надежда за възвръщане на предишното му влияние, но напразно – през 209 г. пр. Хр. Тарентус бил превзет от римляните и подложен на страшно опустошение. Около 30 000 граждани били продадени в робство.

Войната на Ханибал е любопитна и с това, че тогава тарентинците се срещнали с други прочути леки конници – нумидийците.

След присъединяването на Южна Италия към Рим тарентинците като независим клон на армията постепенно изчезват от бойното поле – римляните завладели всички елинистични държави, което ясно демонстрирало военното превъзходство на легионите над разнородните армии на гърците.

Но самите легиони също не можели да действат без конно прикритие, толкова необходимо при разтегнати комуникации. Така римляните често набирали конница от традиционните райони – Тарент и околностите му. Но, все пак, в римската епоха тарентинците вече били само сянка от предишното си величие.

loading...
Категория:
История · Любопитно
loading...

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Бижута с Истински Цветя

Powered by WordPress Popup

Menu