В Съединените щати през 70-те години на миналия век расовата дискриминация почти изчезва. Тъмнокожите художници, актьори и учени вече не изненадват никого, а хората с расистки възгледи не се възприемат добре от обществото. Но в Австралия нещата изглеждали по съвсем различен начин. Там не смятали коренните жители за човешки същества.
Най-показателно за отношението към местните аборигени е изказването на градския съветник на Порт Аделаида през 1977 г.:
„Според закона за черните, в радиус от 100 мили от Аделаида, всички те трябва да бъдат сложени в кутии и изпратени до правителствените лаборатории за употреба в експерименти вместо плъхове.“
За коренното население на австралийския континент Роланд Диксън през 1923 г. създава специален термин „протоавстралоид“. Тази дефиниция остава и през 1962 г., когато австралоидът се споменава като една от расите, заедно с европеидите, монголоидите, конгоидите и капоидите.
Ученият Карлтън Кун, който през 1962 г. публикува научния труд „Произходът на расите“, пише за коренното население на Австралия като за най-примитивната раса, основавайки се на морфологията на зъбите и костите на черепа. Представете си, по това време космосът вече е завладян от човека и учените правят откритие след откритието в атомната физика.
През 1770 г. британската експедиция на капитан Джеймс Кук на борда на кораба „Индевър“ е проучила и отбелязала на картата източното крайбрежие на Австралия. Британците акостират в залива на Тасманийско море на 29 април. Наричат го Ботани, или Ботанически.
От този момент нататък в живота на коренното население на континента започва тъжна епоха, което е съвсем очаквано. Британците активно изследвали Австралия и основавали градовете един по един. Мелбърн, Сидни, Бризбейн и десетки села и крепости никнели като гъби по пустата крайбрежна ивица.
В същото време колонизаторите не се поколебавали да унищожават аборигените, които били считани за вид големи маймуни. Особено жестоко с местните жители се разправяли белите хора на остров Тасмания, където територията и ресурсите били доста ограничени.
„Ако стреляте по туземците по начина, по който в някои страни се отстрелват врани, тогава броят на местното население трябва значително да намалее с времето.“
Това не е откъс от пиянските възгласи на някой каторжник, а цитат от научната работа на британския учен Робърт Нокс, философ и хуманист. Аборигените се смятали за нещо отпадъчно, грешка на природата. Смятало се е, че заради номадския живот и нисък интелект, те не са в състояние да се адаптират към живота в цивилизованото общество.
Трябва да се каже, че аборигените били отчаяни и ловки, така че те не се предавали лесно, дори без наличието на модерно оръжие. След като е било отблъсквано няколко пъти и претърпяло впечатляващи загуби, колониалното правителство разрешило законното убийство на коренното население на континента. Ето как историкът Алън Мурхед описва ловът на нещастниците на остров Тасмания:
„Окончателното изтребване в голям мащаб можеше да се извърши само с помощта на правосъдието и военните … Войниците на 40-ти полк прекарвали туземците между две скали, разстрелвали всички мъже и след това изкарвали жените и децата от скалните пукнатини, за да им пръснат мозъците.“
Те използвали и по-сложни и дръзки методи за убийство. Самият Хайнрих Химлер се възхищавал на находчивостта на британците, които под прикритието на помощи раздавали на туземците месо, отровено със стрихнин. Собственикът на ранчото Лонг Лагун, който имал нещастието да живее до едно от племената, така отровил 100 души само за един ден, както възрастни, така и деца.
В Куинсленд, в северната част на Австралия, в края на 19 век било модерно едно забавление – семействата на местните жители били преследвани с кучета и принуждавани да влизат в река, пълна с крокодили. Имало отделни граждани, които не били загубили човешкия си облик. Те поискали углавно наказание за фанатиците, но призивите им останали без отговор.
Браковете между бели и аборигени били строго забранени. Прогресивният 20 век не донесъл особено облекчение на коренните австралийци. Британците решават да се занимават с асимилация на туземците и започват да конфискуват децата им, за да ги предадат на бели семейства. Това се практикувало от 1909 до 1969 година.
Децата, взети от родителите им, получавали нови имена, забранено им било да говорят родния си език и им се осигурявало примитивно начално образование. Когато децата пораствали, те били назначавани да работят във ферми, като им поверявали най-трудните задачи и често заплащали труда им с храна и дрехи. Било им строго забранено да общуват с родителите си и племената си.
До средата на 20 век аборигените били основните експонати в отвратителните човешки зоологически градини, популярни в Европа и САЩ. Те били официално признати за хора едва през 1967г. Туземците получили паспорти, което ги направило граждани на тяхната родна страна, а също така официално ги приравняват по права с белите.
Но това изобщо не означава, че тези хора са станали равни на белите нашественици. През 70-те години все още са били третирани като животни – с отвращение, арогантност и често с агресия. Днес борбата на австралийските аборигени за техните права продължава. Те са постигнали много – всяка година в страната се отварят нови училища с преподаване на местни езици, а в част от континента има дори Национална аборигенска телевизия.
Автор: Десислава Михалева
