Николай Бердяев е роден през 1874 г. в Киев в дворянско офицерско семейство. Самият той обаче нямал желание за военна кариера. Предпочитал уединението. Като дете, скитайки из любимата си градина, мечтаел за духовен свят, по-истински от реалния – който му се струвал фалшив и чужд.
Още от детството си Бердяев се отличавал със свободолюбие. Това му пречело да учи: всяка принуда го отблъсквала, той не признавал авторитета на учителите. Вместо да зубри и повтаря чужди мисли, се стремял да изрази своите. Като юноша Бердяев осъзнал на какво иска да се посвети – да търси истината. Според него, самото това търсене придава смисъл на живота. Далеч от политиката, той смятал , че всичко държавно ограничава свободата, и се противопоставял на всяка власт, която според него променя хората към по-лошо.
В това се убедил много по-късно, когато видял как са се променили болшевиките след революцията, превръщайки се по същество в кариеристи. Бердяев, който вярвал, че човек винаги трябва да остане верен на себе си, бил неприятно изненадан от това.
Той често спорел с марксистите и наричал себе си „социалистически аристократ“. За него истинският социализъм се състоял в освобождението на индивида, а не на класата. Без да споделя радикалните възгледи на революционерите и противник на терора, Бердяев виждал в марксизма надежда за излизане на интелигенцията от нейната духовна криза и за промяна на света като цяло. Той искал да изгради света върху принципите на свободата и творчеството. Неговата революция била етична, а не социална, революция на духа, а не на масите.
В първата си книга „Субективизъм и индивидуализъм в социалната философия“ Бердяев пише, че прогресът е приближаване към истината, справедливостта и красотата. Тях той определя като крайна цел на човека.
В крайна сметка Бердяев, заедно с Петър Струве и Сергей Булгаков, създават системата на „етичния идеализъм“, в която доминират етиката и моралът. В новите течения той виждал примитивно езичество и затова се обърнал към Православието.
През 1905 г. Бердяев се премества в Санкт-Петербург и се потапя в литературния свят и религиозните си търсения. Той можел да споделя идеите на едно или друго дружество, да участва активно в живота му, но така и не ставал част от него, запазвал независимостта си. Той изучавал идеи, но не им се подчинявал. Философът видял нещо езическо в новите тенденции и се обърнал към Православието.
Заедно със славянофилите той защищавал идеята за свободата като основа на християнството и Църквата. Според Бердяев Бог е самата свобода и в същото време той я дава на хората. Затова Бог не принуждава хората да го признават – а дава на човека свобода на избор. За Бердяев големият грях е именно загубата на свобода.
След революцията от 1917 г. той приветства свалянето на самодържавието. През 1919 г. създал Свободната академия за духовна култура, за да обедини интелигенцията. В нея неизменно присъствали агенти на ЧК, но Бердяев спокойно изнасял лекции по философия и религия. Ала още през 1920 г. бил арестуван за връзки с контрареволюционни организации. Близо час той обяснявал на Дзержински защо се гнуси от комунизма. В крайна сметка бил освободен без право да напуска Москва. Две години по-късно отново бил арестуван и обвинен в антисъветска дейност. Било му наредено да напусне Русия, а ако се завърнел, го очаквал разстрел.
В Берлин Бердяев написал книгата „Новото средновековие“ – една от основните му трудове. Новото средновековие за него е епоха, в която религията ще заеме своето полагащо се място и която ще посочи изход от цивилизационната криза. Бердяев критикува съвременното общество, което се фокусира върху удоволствието и технологиите, а забравя за културата и духовния живот. Без да отрича ползите от технологията, той твърди, че преклонението пред нея допринася за установяването на тоталитаризъм, че машините променят човека към по-лошо.
След 1924 г. Бердяев живеел в Париж и пътувал из Европа с лекции по религия и култура. Философът смятал, че Русия трябва да съчетава културата на Запада и Изтока. Основата на руската идея, според него, е братството на хората и народите. В Париж Бердяев организирал срещи на философи и представители на руската интелигенция. Но въпреки, че му симпатизирали, рядко го разбирали.
Когато избухнала Втората световна война, философът напуснал Париж – за него окупацията била унизителна. Той възприемал самата война като край на цивилизацията, гибел на културата. Бердяев приел болезнено германското нашествие в СССР, макар да вярвал, че Русия е непобедима. В действията на Червената армия той виждал проява на Божията воля.
Веднъж гестапо дошло да го арестува, но му се разминало – оказало се, че сред висшите чиновници на Германия имало негови почитатели, които четяли книгите му.
След края на войната философът мислел за завръщане в СССР, но го спирало наличието на цензура.
Почти непознат в Русия, Бердяев бил много популярен на Запад. Той е номиниран 7 пъти за Нобелова награда, а през 1947 г. Университетът в Кеймбридж му присъжда титлата „Доктор Хонорис кауза“ – дотогава от руските творци нейни носители били само Чайковски и Тургенев.
Николай Александрович Бердяев умрял на 23 март 1948 г. от сърдечна недостатъчност. Починал върху бюрото си, докато работел по нова книга.
–
